Четвъртата беше напълно различна. Наричаше се Робърта Слейд и беше последната придобивка, която Джоунс бе добавил към фирмата си. Открих я в заведението, което се наричаше Пещерата на Били, където тя седеше и лениво отпиваше от мартинито си, като внимателно изучаваше отражението си в отсрещното огледало.
Когато седнах до нея, очите й срещнаха моите в стъклото на чашата и тя каза с глас, леко пресипнал от изпития джин:
— Размърдай се към дъното на автобуса, мистър.
Когато се обърна към мен, разбрах, че някога е била привлекателна. Беше силно гримирана, очите й бяха уморени, но косите, й все още блестяха, а устата й беше запазила решителния си израз.
— Познавам ли те?
Махнах с ръка, за да ми донесат бира, хвърлих парите на бара и отговорих:
— Не.
— Та значи, днес имам почивен ден.
Тя ми обърна гръб и започна да върти чашата в ръцете си.
— Прекрасно — казах аз.
Отпих половината от бирата и оставих чашата.
— Изчезвай — каза тя меко.
Извадих банкнота от двайсет долара и я оставих до нея.
— Това достатъчно ли е за една кратка беседа?
Устните й се разтегнаха леко в усмивка и тя ме погледна с високо вдигнати вежди.
— Мистър, не приличаш на един от онези тъпаци. Вече сто пъти съм им разказвала различни варианти на историята на живота си, украсена с прекрасни детайли, така че ги надушвам от цял квартал разстояние.
— Искам да ти платя за разговор от съвсем друг тип.
Върху лицето й се изписа жив интерес.
— Ченге ли си? По дяволите, много приличаш на ченге, но сега не мога със сигурност да кажа как изглеждат те. В отделите за борба с порока работят момчета от колежите, които приличат на бебета, и много често дамите, които смяташ за учителки, се оказват полицайки. Жестоко.
— Ако искаш да знаеш, аз съм частен детектив.
— О, Боже! — тя се засмя. — Ти си бил голяма работа. Нечий нещастен съпруг ще получи документи за развод, за да може да свали нещо настрани. Така ли? — тя отново се засмя и поклати глава. — Не зная никакви имена и лошо помня физиономии, така че твоите двайсет долара няма нищо да ти донесат, зарежи това.
— Трябва ми Лоренцо Джоунс.
Тя остави чашата, впери очи в мен, после я допи и отново я постави на бара.
— За какво ти е? — попита тя, без да ме гледа.
— Искам да му шибна един приятелски ъпъркът по мутрата.
— Някой вече го е направил.
— Знам — поставих ръката си на бара така, че да види разкървавените кокалчета на юмрука ми. — Искам да повторя.
Тя бавно се обърна с лице към мен и ме погледна с очи, които приличаха на очите на малко пале, което си е намерило приятел и с всичка сила се опитва да не избяга.
— Значи имам работа с шампион?
— Не съвсем.
— Но ти си му дал да разбере? Нали? Слуховете се разнасят много бързо. Ти си вдигнал оная патардия в стаята на Вирджиния, нали?
— Бях по служба.
Усмивката й премина в хихикане и тя кимна към бармана и посочи чашата си, като го подкани да я напълни отново.
— Жалко, че не съм била там. Това гадно копеле неведнъж ме е ограбвало. Мразеше ме и отвътре, знаеш ли това? И знаеш ли защо?
— Не.
— Работех в отдела за продажба на шапки в един универсален магазин. Именно там ме намери и започна да ми досажда, но аз го разкарах, защото е свиня. Знаеш ли как прави ударите си? Той… е-е, добре, това вече е друга история.
Донесоха й питието и аз платих. Няколко минути тя замислено въртя клечката с маслинката в чашата, после я опита, като продължаваше да съзерцава отражението си в огледалото.
— Почти бях успяла да се измъкна. Имах доста прилична приятели и накрая срещнах един младеж, който ме обикна. Много мило момче, богато и с образование. Добре възпитано. — Тя направи кисела гримаса. — Именно тогава Джоунс изпорти работата. Беше намерил няколко мои снимки от една среща и ги показа на момчето. Всичко приключи. Едва не умрях от мъка и Лоренцо веднага ме хвана на въдицата. Принуди ме да работя и нареди нещата така, че ченгетата на два пъти ме залавяха и ме регистрираха, а после изчака, докато вече нямах никакъв изход — тя отпи голяма глътка мартини и тъжно добави: — Навярно ми е било писано.
— Къде е Джоунс сега?
— Надявам се, че това копеле е пукнало.
— Не е.
Тя прокара пръсти по косата си, а после леко надолу към страните си.
— Ченгетата също го търсят.
— Знам.
— Защо?
— Може би знае нещо за две мъртви момичета.
— Не и Лоренцо Джоунс. Те са мъртви и не могат да му носят доходи. На него му трябват само живи.
Казах:
— Той може да ме насочи по вярна следа, затова ми е нужен, Робърта!