Вкопчих се за железните перила, провесих крак, но изобщо не можех да намеря следващото стъпало.
Дъждът шибаше косо лицето ми, но изведнъж проблесна нова мълния и ми помогна да го видя. Направих едно рязко движение, краката ми се подхлъзнаха и аз увиснах във въздуха, държейки се само с ръце. Събрах всичките си сили, стегнах тялото си и успях да се хвана с една ръка за напречната греда, а после прехвърлих и крака си. Като се позакрепих по-сигурно, аз си поех дъх и се ослушах. Засега никой не беше забелязал нищо. Нямаше защо да се безпокоя. Заради бурята всички прозорци бяха затворени и шумът, който вдигах, не се чуваше.
Стая 614 се намираше два етажа по-нагоре, прозорецът беше очертан от жълтата светлина, която идваше зад спуснатата завеса. Извадих пистолета от кобура и започнах да се изкачвам по стълбата.
Прозорецът беше отворен четири инча отдолу, а завесата падаше под равнището на отвора. Вътре радиото свиреше някаква популярна мелодия, през отвора се изнизваше слаба струйка дим от пура. Чу се кашляне, леглото проскърца и някой зверски завъртя настройката на радиото, докато не намери друга станция. Опитах да вдигна прозореца, но не успях. Беше здраво залостен.
Вятърът зад гърба ми се разбушува, дъждът проникваше през дрехите ми и засмукваше пердето през отвора. Застанах от едната страна на прозореца, протегнах ръка, хванах пердето и го издърпах с все сила навън. Чу се силен шум, който накара мъжа, който лежеше на леглото, да скочи на крака и да стисне пистолета си. Той погледна към пердето, изруга още веднъж, пъхна пистолета в кобура и се приближи до прозореца, като се опита да го затвори.
И тогава ме видя с насочен точно в челото му 45-ка-либров пистолет през прозореца.
— Отвори го — казах аз.
За момент си помислих, че ще се опита да извади пистолета си, но шансовете му бяха прекалено малки, и той го знаеше. Лицето му пребледня, ръцете му трепереха, но той бавно вдигна рамката на прозореца и застана неподвижно. По лицето му се стичаше пот и се събираше в смачкания му нос, нямаше сили да издаде и звук.
Влязох в стаята, извадих пистолета от кобура му и го ударих с дръжката по челюстта. Главата на Лоренцо изхвърча назад и той отлетя към леглото.
Точно тогава на вратата се почука. Отворих на Робърта. Тя ме погледна наскърбено и каза:
— Ти ми обеща…
— Това беше само аперитивът, рожбо. Главното меню още не е поднесено.
Лоренцо Джоунс най-после си беше възвърнал дар слово.
— Мистър, моля ви… не съм направил нищо, което… аз…
— Затваряй си устата! — Затворих вратата след себе си, пресякох стаята и свалих прозореца, пуснах пердето и включих радиото до дупка.
Лоренцо разбра всичко ясно и еднозначно. Очите му с увиснала кожа под тях бяха подивели. Не гледаше мен. Погледът му молеше Робърта, докато накрая я позна.
— Чуйте, мистър, ако тя ви плаща за това, аз ще ви платя двойно повече. Тази кучка…
— Не ми е плащала, Лоренцо.
— Тогава защо?
— Млъкни и ме слушай, Лоренцо. Слушай ме наистина добре, защото не обичам да повтарям. Ще ти задам няколко въпроса и ако не ми отговориш правилно, ще получиш куршум в някое не особено приятно място. — Направих знак на Робърта: — Дай ми една възглавница.
Тя измъкна една от леглото и ми я хвърли. Обвих с нея пистолета, който стисках с ръка, и се приближих към Джоунс. Той се опита да преглътне слюнката си, но не успя.
— Кой ти плати, за да ползваш стаята на Вирджиния Хауел?
— Ами… момичето… тя…
— Лъжеш. Не е момичето.
Той отчаяно закима с глава.
— Тя е, казвам ви. Тя ми даде пари…
Притиснах пистолета към капачката на коляното му.
— За Бога, не стреляйте! Честно ви казвам, тя ми даде парите. Али каза, че тя ще ми плати. Не беше за първи път. Когато му трябваше стая за него или за приятелите му, аз винаги отпращах Вирджиния и им отстъпвах нейната стая. Винаги плащаше онзи, който взимаше стаята. Той…
— Така ли е, Робърта? — попитах аз.
— Правил го е много пъти, особено с Вирджиния. Обикновено тези типове не искат да се записват в книгата за посетители. Няколко пъти скри там някакви типове, които явно бяха търсени от полицията.
Погледнах отново Джоунс.
— Колко време Грета трябваше да остане там? Той сви леко рамене и това по-скоро ми заприлича на треперене.
— Аз… аз не зная. Али никога не ми казваше. Тя се нанесе в стаята и тогава се върна онази глупачка, Вирджиния, макар че й бях забранил да се появява, докато не й разреша. Именно за това я набих. Създаваше ми грижи. Не й било харесвало да използват стаята й. Оная била ровила из роклите й, напъхала ги в куфара, смачкала ги…