— Тя го направи нарочно, за да си помисля, че живее там постоянно.
Спрях за секунда, погледнах го внимателно и попитах:
— Преди това идвала ли е там?
— Откъде да зная? He зная нищо и не задавам въпроси на Али. Може и да е идвала. Нямам намерение да се оплаквам…
— Кой е Али? — прекъснах го аз.
— По дяволите, това е всичко, което зная! Просто Али, и толкова…
— Ще има да подскачаш, Джоунс — ухилих се аз, като му показах зъбите си. Усетих, че ръката ми започва да стиска по-здраво пистолета.
На Лоренцо и без това му беше ясно. Той дишаше толкова шумно, че чак хълцаше, докато се опитваше да се посъвземе.
— Кой е Али? — повторих въпроса си аз. Той облиза с език пресъхналите си устни.
— Той… той работи на кораб. Нещо като… стюард.
— Още!
— Докарва някои неща и после урежда всичко.
— Какво именно вкарва контрабандно?
Не можеше да държи ръцете си на едно място, потта се стичаше от носа му.
— Мисля… мисля, че е хероин. Не ми казва нищо. Има си специална клиентела… Не се занимава с рекет, има си свои постоянни купувачи.
— Сигурно печели добри пари — казах аз.
Лоренцо трескаво кимна.
— И как така се е свързал с такава измет като теб?
— Веднъж му намерих две курви. Харесваше му… изобщо…той не се държеше с тях нормално. Правеше луди неща с тях, но пък плащаше добре.
— Какви неща?
Джоунс едва не се удави в собствената си слюнка, когато каза:
— Цигари. Гореше ги с цигари и разни такива неща… Хапеше ги. Веднъж…
Робърта се приближи към мен, като гледаше Джоунс с омраза.
— Познавах две такива момичета. Те никога не говореха за това, но аз съм виждала белезите им. Едната от тях сега е в лудницата в Белвю, другата падна пияна под влака на метрото.
— Хайде, Джоунс, опиши ми го как изглежда.
Той като че ли напълно беше оглупял и не сваляше очи от възглавницата, която покриваше пистолета в ръката ми. Отново му се ухилих и това го довърши окончателно. Едва-едва започна да измъква думите от устата си.
— Той… той не е много едър, нисък е. Говори много смешно. Много е внимателен. Опитвах се да го хвана за нещо, но не се поддаваше. Няколко пъти съм го виждал в Гринуич Вилидж. Него и още един с глупава шапка. Често се мотае с ония идиоти от Гринуич Вилидж. Вижте какво, наистина не зная нищо за него. Просто, кука…
Отново ме обхвана същото чувство, сякаш извиращите малки ручейчета се сливаха в един по-мощен поток, който по-късно щеше да се превърне в гърмящ водопад. Колко хора бяха нарекли друг човек кука! Това беше стар армейски жаргон, с който наричаха всеки помощник от местните хора, който почистваше казармите и переше дрехите. Хора, които просеха с едната ръка, а с другата убиваха, за които дребните кражби бяха развлечение, грабежът беше начин на живот, а залавянето им беше въпрос на късмет.
— Добре, Лоренцо, хайде сега да си изясним един друг въпрос. Каза, че си се опитвал да го хванеш. Значи си го следил и знаеш на кой кораб работи.
Замълчах малко и попитах:
— Та значи на кой кораб? — и натиснах пистолета в корема му.
Той нито за миг не се поколеба.
— На Пинела.
Кимнах.
— Защо се криеш, Лоренцо?
Нямаше нито дума в отговор. Очите му бяха потънали някъде дълбоко в главата му.
— Може би си научил нещо? — попитах аз. — Може би знаеш, че този човек ще те убие веднага щом разбере, че благодарение на теб е замесен в нещо?
Най-накрая Джоунс си възвърна умението да говори.
— Окей. Видях тези пачаври. Познавам и други като него. Той дори ми каза. Той…
Гласът му се загуби от страх, който беше толкова силен, че действаше като дренажно устройство.
— Е, Робърта, какво ще кажеш, да минем ли към основното меню?
— Да — отговори тя.
Доста поработих над него, а жалните стонове, които се разнасяха от устата му, бяха заглушени от звука на радиото. Синините и кръвоизливите сигурно дълго щяха да му напомнят за тази нощна среща. По време на операцията през цялото време разговарях тихичко с него и се стараех Робърта през цялото време да бъде в полезрението му, докато той все още беше в състояние да разсъждава. Напомних му какво й е причинил, а после и това, което беше направил с останалите момичета. Накарах го да разбере, че това е само началото на неговите неприятности, защото сега доста хора щяха да научат къде се крие и с какво се занимава. Където и да отидеше, навсякъде щяха да го очакват с нетърпение. Лоренцо Джоунс разбираше, че изобщо не лъжа и не преувеличавам.