И поруменяла от вълнение, се доизказа:
— Или човекът, „венецът на природата“, който, както е тръгнал, може в най-скоро време да го унищожи?
Бил мълчеше. Сега съдбата на някаква акула не го засягаше особено, като моряк и рибар беше избил много от тия противни твари; вълнуваше се за друго — какво бе постигнала любимата му при разговора с баща си.
А по убеждение, поначало, беше на нейна страна. Не само защото искаше да защити нейното мнение, а и за друго — от някаква необяснима сантименталност. Почти гузен. Та нали благодарение на тази противна твар той спечели облога с Хенри? Убеден беше, убеждаваше и другите, опитваше да убеди и Хенри, че човек сам, със своите качества, кове съдбата си. Ето и сега — със своите качества, положителни или спорни, бе спечелил любовта на Ева. Но (той дори стисна челюсти, като си го помисли) дали би разбрал чувствата й, ако жребият бе предпочел съперника му? И Бил волю-неволю би трябвало да се запилее другаде?
Нейде по средата се спотайваше тая капризна богиня — сполуката. По средата между личните качества и късмета.
Явно, на него му вървеше. Затова и сега не биваше да изпусне птичката на щастието, щом е кацнала на рамото му…
Внезапно от високоговорителя се чу гласът на капитана:
— Какво правите вие там долу?
Бил хвана микрофона:
— Тао заши устата на акулата, която скъса мрежата.
След кратко замълчаване гласът отново проехтя:
— Я да я пуснете веднага в морето!
И тихо довърши:
— Като че ли и без туй малко мъка има по света… Та и вие, за забавление…
После отново прозвуча заповедният му тон:
— Веднага! И да се приготви другият трал!
— Да, капитане! — изкозирува Бил. — Приготвяме го!
Моряците, посрамени, опитваха да избутат обезвредената акула по слипа.
Ала Тао все още не беше убеден.
— Мъка… А не мъчим ли уловената риба? Защо само за акулата мъка?
— Защото — Бил се почувствува задължен да защити престижа на капитана. — Защото ловим риба от нужда, да ядем, за да живеем. А не тъй, без да е необходимо, само от жестокост.
Неволно си припомни неотдавнашния разговор с Джими Хук, който се бе разприказвал необичайно. Бе му разказал за нерадостното си детство, за оскъдицата тогава, за вечно отсъствуващия баща моряк, за умрелите рано братя, за болестта на майка си, за смъртта й, за отчаянието на баща си, когато при завръщането си бе научил зловещата вест. И за своето поприще на моряк — още юноша уж като юнга на една стридоловна лодка, а всъщност чирак за всичко; за боя, който бе изял от господаря, всъщност контрабандист, за бягството си от него, за патилата си по други кораби, за краткото щастие да издържи изпита за капитан, за брака си, за раждането на Ева в негово отсъствие и за смъртта на жена си при раждането, за грижите и тревогите да отгледа това дете — всъщност го бе отгледала леля му, но нали грижата си беше негова? — да му даде образование… „Живот — мъка… Само мъка!“ — тъй бе изпъшкал той накрая, преди да се прибере в каютата си…
Внезапно, като че ли с последни сили, акулата се превъртя по палубата и замахна с опашка.
Едва докосна голото коляно на кока, но и тоя лек досег до грапавата й кожа се оказа достатъчен да го обели до костта. Тао хукна с писък да търси спирт, та да почисти раната и да я превърже.
Пленницата най-сетне се хлъзна надолу, цопна във водата и потъна в дълбините, почти безжизнена. Дали вече беше мъртва? Впрочем това нямаше значение — с тая зашита уста тя във всички случаи беше обречена.
В залисията по подмяната на траловата мрежа Бил едва успя да мине покрай Ева и да я запита шепнешком:
— Е?
Тя сви вежди:
— Не разрешава.
— Че защо? — Той стоеше слисан. Не бе очаквал такъв обрат. Девойката хвърли боязлив поглед към командната рубка и видя как баща й я наблюдаваше оттам.
— Не сега! — отвърна тя. — По-късно. Довечера.
Вечерта дойде неусетно. Докато спуснат новия трал, докато го издърпат пълен и насипят улова в трюма, западът почервеня, все едно раздухвана жарава, после засия като сребро и накрая, преливайки през всички оттенъци на виолетовото, притъмня съвсем. От изток се надигна нощта като тъмносиня плащеница, извезана с едри, ярки звезди.
Бил Адамсон застъпи на вахта, а капитан Хук слезе, без да му продума нито дума, да се навечеря, след което се прибра в каютата си.
Но след малко отново излезе и подкани дъщеря си:
— Прибирай се и ти! Утре ни чака много работа.
Ева привидно се подчини, но само след двадесетина минути, колкото смяташе, че ще трябват, за да заспи баща й, уморен от напрежението на деня, тя се измъкна тихо и се изкачи на мостика.