Ала набелязаната жертва съвсем не възнамеряваше да послужи за храна на други — особено сега, след като бе освободила устата си и можеше да ги използува.
Не се реши на двубой, който поначало беше предрешен, а размаха опашка и се стрелна в кораловия гъсталак.
Дали помнеше това място от друг подобен случай, или го бе налучкала сега — всъщност това вече нямаше значение. Важното беше, че то й оставаше единствената надежда.
Скоро успя да се намъкне в един нисък тунел — толкова, колкото тя да се провре. А не друг, по-едър. Таванът му сякаш я затисна.
Белязаната се спусна подире й, но след като натърти чувствителното си рило в кораловите ръбове, след като се убеди колко са обезсилени перките й в теснотата и че едрото й тяло не би могло да се намъкне по-навътре, рязко се извърна назад, после закръжи възбудена над кораловата постройка — сега непристъпна твърдина за бегълката.
Обикаляше с такава стръв, с такава настойчивост, сякаш въобще не смяташе да вдигне обсадата.
Ала и обсадената не възнамеряваше да се предава. На друго място в подобно укритие не би издържала дълго, без да се движи, без да промива хрилете си. Защото би се задушила.
Ала тук, ще речеш нарочно заради нея, природата бе изградила тоя сплеснат тунел. На ширина колкото главата й, на височина до гърба й. Прииждащите от открития океан вълни налитаха към оголените рифове и в отлив, и в прилив, след което по издълбаните от случайността улеи се оттичаха обратно тъкмо през тунела скривалище. И нямаше нужда тя да се движи. Течащата вода сама преминаваше през хрилете й и й доставяше нужния кислород.
Можеше да остане тук колкото иска и докато новите й рани престанеха да примамват по-едрите хищници; докато Белязаната, чиито обиколки ставаха все по-бавни, все по-неуверени, най-сетне се откажеше и гонена от глада, се запилееше да дири друга плячка, по-лесно достъпна.
8
Боцманът ги намери на летището в очакване на закъснелия самолет, който въобще не дойде.
Ева го зърна първа:
— Да се скрием някъде! Бързо!
Бил прецени на часа — къде ще се крият на тази поляна с малката дъсчена аерогара?
И го пресрещна намръщен:
— Какво търсите тук?
Оня, все едно не забелязал враждебността на въпроса, отвърна ухилен:
— Вас, мистър Адамсон. И мис Хук.
— Защо?
Присвитите очички на моряка святкаха лукаво доброжелателно. Личеше си, че възложената задача не му е неприятна. И очакваше въздействието на отговора си:
— Ами… Защо ли… Капитан Хук рече: „Я да се прибират! И да правят каквото са си намислили…“
После, още по-доволен, притури:
— Тъй рече: „Да си трошат сетне главите сами…“
Двамата все още гледаха слисани, недоверчиви. А беше ясно, боцманът не би си позволил такава груба шега, която засягаше и капитана, и помощника му.
Ева плесна с ръце:
— Казах ли ти аз колко е добричък баща ми! Че няма да се цупи дълго…
Такова нещо нито бе казвала, нито би посмяла да си го помисли, но сега, при това изненадващо щастие, тези думи първи й хрумнаха.
Ако знаеха другите какъв товар се бе свлякъл от гърба й — всичко това, което бе търпяла досега в името на любовта: нараненото честолюбие, гузността, потискащото чувство за виновност пред баща си, когото бе оставила съвсем сам… Който имаше единствено нея…
— Колко е добричък! — повтори тя повече на себе си.
И тръгна решително подир боцмана, догонена на часа от Бил, който бе изтичал да вземе багажа им.
Как изведнъж целият свят се бе променил — стана по-светъл, по-прекрасен, по-желан!
Край нея, над лодките, от които рибарите прехвърляха улова си в кошници на брега, летяха с неприятни крясъци чайки и пикираха към водата да грабнат случайно изпаднала от кошниците риба.
Друг път тия крясъци й се струваха наистина грозни, но не и днес. Днес и те отекваха по-благозвучни, неотделим акорд в радостния химн на живота.
И това изумрудено море, надиплено от равни, дълги вълни, по които искряха като фойерверки слънчевите отблясъци; и безоблачният син небосвод; и разкошните корони на палмите; и ослепително белият пясък на плажа, като сняг, по който снощи двамата влюбени бяха изписвали огнените си признания.
Боцманът скочи в лодката, с която бе дошъл, подаде ръка на Ева и след като на пейката се нагласи и Бил, запали двигателя.
Отделиха се от кея, насочвайки се към полюляващия се „Марлин“. Носът на моторницата раздра коприненото покривало на залива в две кипнали криле, които разклатиха закотвените лодки и накацалите във водата чайки.