А побеснелите от безсилен гняв защитници не спираха да нанасят като тарани своите тежки удари с плоските си глави, изподрани от грапавата кожа на врага, изпохапани от огромните му зъби.
Акулата чук вече се бе отдалечила достатъчно, когато разбра, че Ужасът на бездната отстъпва, не устоял пред себеотрицанието и сплотеността на противниците си. Може би изморен, може би наранен, а най-вероятно успял да нагълта някоя по-безразсъдна косатка и позаситил глада си, успял и тоя път да вземе полагащия му се данък като властелин на дълбините.
Акулата чук отново се понесе сред синята безкрайност във вечното си движение, без никакъв отдих.
И отново — гладна…
И отново докарана до лудост от гложденето на досадните си паразити…
2
Тъй се случва понякога — двама приятели се влюбват едновременно в една и съща девойка. Пък може би не само понякога, а за жалост — твърде често.
Бил Адамсон, помощник-капитан на траулера „Марлин“, и Хенри Кларк, пилот на риболовния разузнавателен хидроплан, случайно се издадоха един пред друг, случайно издадоха все още тайната си, несподелена любов към Ева Хук, дъщерята на мистър Джими Хук, капитана на траулера. Любов, срещу която и двамата не бяха почувствували каква да е взаимност, тъй като девойката, добре възпитана и интелигентна, не показваше явно предпочитание нито към единия, нито към другия, а се държеше и с двамата приветливо, но подчертано сдържано.
Бил и Хенри бяха другари от детинство, съседи, разделяни само от една дъсчена ограда, в която бяха отковали една дъска, за да преминават лесно от единия двор в другия. Впоследствие ги поотчуждиха професиите им. Хенри завърши авиационно училище, а Бил — морско. И едва сега, подир неколкогодишна раздяла, се бяха събрали пак — на работа в риболовната компания. Затова не пропускаха случая при най-малката възможност да се срещнат, за да си побъбрят, както някога.
Хенри бе оставил хидроплана да се полюшква на вълните на стотина метра от кораба и бе дошъл дотук с гумената си спасителна лодка. Имаше на разположение половин час. Бил Адамсон пък помоли капитана да го смени през това време на командния мостик, та да поговори с госта си.
В тоя половин час успяха да разкрият какво им тежи на сърцата.
И двамата я бяха видели за пръв път преди месец, когато Ева Хук се качи на бащиния си кораб. Но не на разходка, не за развлечение. Траулерът не е място за развлечение. Току-що завършила институт по хидробиология, тя бе решила тъкмо тук, на място, да събере нужния й материал за дисертацията си. И като че ли се оказа по-заета от всички останали, които работеха на смени, редувани с почивки. Само за нея нямаше определена вахта, нямаше почивка. При всяко изтегляне на трала тя изтичваше първа, за да се зарови сред блестящата пърхаща грамада от риби, за да отбере нужните й образци, да установи вида на улова, средните размери, хидроложките и атмосферни условия. А след това до среднощ и по-късно да прави своите изследвания в приспособената за лаборатория каюта.
Приятелите стояха облакътени на планшира върху траловата палуба. Опрели рамене. Съвсем различни и по външност, и по характер. А може би именно затова — приятели. Хенри Кларк дори сега, възмъжал, си бе останал все тъй слаб, източен, малко поприведен, с нежно, почти момчешко лице под русия, отметнат кичур коса. А Бил Адамсон представляваше пълната му противоположност — с атлетическо тяло, широки плещи, къс, набит врат и некрасиво, но мъжествено, волево лице. Чернокос, а със сини очи.
Цялата палуба беше засипана със седефени рибени люспи, от които лъщяха като пайети и дрехите на рибарите, ботушите, каските, ръкавиците им. Сякаш не съвременни хора, а митични, само че мъжки сирени, брадати, мустакати или небръснати от няколко дни.
Високоговорителят предаваше с досадно бръмчене разговора между траловата палуба и командната рубка.
— Траловата — да слуша!
— Слуша траловата.
— Готов ли е за прибиране тралът?
— Готов!
— Тогава прибирай трала!
Това беше тяхното ежедневие, което не можеше да отклони вниманието им от вълнуващия ги въпрос. Хенри, стиснал до болка парапета, въздъхна:
— Е, а сега? Какво ще правим сега?
Тракането на лебедката, която изтегляше тежката мрежа по слипа, заглуши последните му думи. Ала Бил вече ги бе разбрал по движението на устните и по израза на лицето му.
Той погледна към командата, която прибираше тралните дъски и пълната с едър сафрид торба. Хората си знаеха работата. Скоро пърхащият сребърен поток на уловената риба потече към трюма.