Не беше жал, въобще не беше в състояние да изпитва жал към тая отвратителна твар, а нещо друго, съвсем противно, някакво задавящо гадене под лъжичката.
Озлобението му, което стягаше глътката му, което го душеше допреди миг, като че ли изведнъж се разтопи, просмука се, изчезна нанякъде.
Ако беше друга акула, не тъкмо тая, навярно нямаше да изпита подобно чувство. Другите бяха уловът му, бройки, средство за препитание.
В неговото съзнание тая се бе загнездила като личност. Не някаква примитивна риба, на едно от ниските стъпала на еволюцията, жива мелачка за месо, а — враг. Личен враг, когото диреше тъй отдавна и когото най-сетне бе сразил.
И го виждаше в нозете си — обезформен, осакатен като него.
Толкова бе чакал тоя миг. А сега?
Погнусен, разочарован, че не може да преживее доволството от тъй очакваното отмъщение, Бил приклекна и като се пазеше от някоя неочаквана нейна хватка, сръчно измъкна яката въдица от устата й.
После се обърна към негъра:
— А сега да я изхвърлим обратно!
Наполеон го гледаше опулен:
— Ама… нали…
— Бутай!
Вдигнал рамене, помощникът му грабна другия прът и така въоръжени, двамата изтикаха полумъртвото страшилище.
Тежкото тяло се подхлъзна при първата по-висока вълна и цопна във водата.
Отначало почна да потъва, почти безчувствено. После замахна веднъж с опашка, замахна повторно. Силите му в родната стихия се възвръщаха бързо.
И така, с все по-мощни тласъци на опашката, Телената Обеца заби надолу в дълбините, сякаш се разтвори в синята бездна.
19
Телената Обеца бързаше нататък, към своя риф. С всички сили. А знаеше ли защо? Досещаше ли се какво ще търси там?
От кървящата рана на окото подире й се процеждаше струйка розов дим, която примамваше една след друга безброй акули: малки — безобидни и големи — безспорно опасни, особено сега, така изтощена след жестокото изпитание с въдицата на Бил Адамсон.
За щастие все още не се осмеляваха, все още само я следваха — разколебани, раздвоени между събудената от мириса на кръвта алчност и боязънта пред нейната свирепост. Защото движенията й отново бяха придобили предишната си пъргавина и увереност, които съвсем не издаваха ранено или умиращо животно.
Тоя ден океанът гъмжеше от живот. Източваха се пасажи риби, покрай които друг път тя не би отминавала тъй безучастно. Плаваха, сякаш политнали с плоските си коруби и криловидни лапи, едри костенурки. Пулсираха в кристални шествия искрящи във всички багри на дъгата медузи.
Ето и мантата, хлъзнала се към дълбините с черните си криле-плавници, следвана от детето си, като две странни хвърчила: едно огромно и друго по-малко. Изглежда, побояли се бяха от задалата се акулска шайка и гледаха да се отклонят от пътя й.
А Телената Обеца не спираше. Напротив, ускоряваше ход, усещайки преследвачите, които, вече попрестрашили се, опитваха да я догонят.
По едно време й се прищя да се скрие зад китовата акула, но тозчас се отказа. Каква защита можеше да очаква от тоя тромав великан — все едно безчувствена скала сред морето?
Виж, тия биха могли да помогнат!
Делфинското стадо се носеше насам с крясъци и подвиквания, с пъргави скокове и безшумни, изящни гмурвания.
Но усетили необичайното акулско струпване, и те свърнаха встрани, предпочетоха да не се задяват с тях. Едно е да си поиграеш, да помъчиш една самотна акула, съвсем друго — да се справиш с такава многочислена глутница.
От пътя им бягаха, пръсваха се уплашени орляци летящи риби с вечно преследващите ги корифени и риби платноходи. Профуча, без да спре, друга риба меч; отскочи стресната друга риба трион.
Животът продължаваше, ще речеш, неизменен сред тоя разплискан син блясък, в тая безбрежна неспокойна стихия, стъкленопрозрачна и в същото време замрежена с огрения от проникналите слънчеви лъчи планктон.
Животът продължаваше. И щеше да продължава. А Телената Обеца се чувствуваше така, като че ли за нея повече няма място в тоя свят.
Най-силните, най-дръзките врагове вече опитваха да се изравнят с нея, щракаха челюсти — всякакви акули: сини, бели, чернопери, мако, пясъчни, лисици, та и такива от нейния вид — акули чук. Всички до една настървени да заръфат плътта й, да заситят глада си с нейното месо.
Дали беше обречена да загине тъкмо тук, тъкмо пред спасителния риф?
Спасението й дойде най-изненадващо, и то от тия, от които най не бе го очаквала. Несъзнателно и нежелано, то се знае.
Косатките, ведно с Еднооката, усетили богатия улов, се понесоха натам, като подвикваха доволни бойните си призиви.
Наближиха, започнаха да се гмуркат и да гонят всяка своята жертва.