Въпреки това акулата чук предпочете да се отдалечи колкото може повече от това опасно съседство.
Когато отново заплува, водата пак бе помръкнала. Но не от залеза. На акулата й се стори много рано за това. Изглежда, небето се бе покрило с облаци. Наистина скоро гладката морска повърхност наподоби обраслата с морски жълъди кожа на китовата акула — живата грамада, кафеникава, нашарена с бели петна като слънчевите зайчета, които допреди малко трепкаха по гърба на синята акула. Тя тъкмо преминаваше безучастно съвсем наблизо. То се знае, безучастно. Първо — защото не се боеше от много по-дребната хищница. И, второ — защото не ламтеше за месото й. Като кита и тя лапаше с огромната си уста по няколко кубически метра вода, за да изсмуче от нея случилите се там ракообразни. Плоската й глава, пред която сновеше тълпа шарени лоцмани, наподобяваше чудовищна жаба с две оченца отстрани, а от ъглите на устата й, под които се спотайваха безброй прилепала, висяха дълги мустаци.
Бавно, лениво, почти величествено, безразлична към целия свят, тя продължи пътя си, изчезна, сякаш се разтвори в мрачината.
Надупчената от дъжда, все едно сипаничава повърхност на водата скоро промени вида си. Дупчиците, издълбавани от отделните капки, се удължаваха надолу, заприличвайки на прозрачни иглички като хилядите зъбчета в устата на китовата акула.
Значи валежът се бе усилил. Водата придоби противен безсолен вкус. Захлади се.
И акулата чук потърси надолу по-вкусни, привични водни пластове.
Тогава срещна рибата луна. Всъщност каква ти риба! Сякаш само глава — и нищо повече. Глава с една висока гръбна и една дълга гръдна перка. Толкова — само туй. Бавна е, ала не става за ядене. С тая дебела грапава кожа — като автомобилната гума, която преди време акулата се бе опитала да схруска.
Затова с недоволен вид я заобиколи.
И отново усети близостта на шумното делфинско стадо. То винаги я караше да бъде нащрек — и когато го следваше с надежда за плячка, и при всяка случайна среща.
Разбра какво правеха. Забавляваха се. Хванали в плен голяма зелена костенурка, те я подмятаха с муцуни над водата. Като топка. Така понякога си играят и с оная акула, която не е успяла навреме да им се изплъзне.
Няма що, трябваше да бяга!
Но спря. Видя ли, чу ли? Някакво мощно тяло пореше вълните, устремило се с пълна скорост срещу делфините. Тъй може да плува само риба меч, най-бързият обитател на океана.
И я позна — същата, на която бе гризнала предната перка. Побесняла от болката на прясната рана или от сърбежа, който й причиняваха безбройните паразити, без да мисли, тя се носеше право към целта си.
И ето, заби меча си в един делфин.
Секунда след това отгоре й връхлетяха другарите му, заблъскаха я настървено с яките си рила в корема. И тя, замаяна, не устоя. Издърпа оръжието си, та се стрелна към дълбините.
Делфините дори не опитаха да я преследват. Знаеха, че не са способни да я догонят. А нещастникът, от чиято рана кръвта пулсираше на утихващи тласъци, вече потъваше. Два самеца се мушнаха под гръдните му плавници и го изнесоха на повърхността да диша.
Дотук стигаха знанията им — че не бива да потъне, да не се удави. Само дето не умееха да спрат кръвоизлива. Държаха го отгоре, а останалите, развълнувани, потресени, се лутаха объркани наоколо.
Мирисът на кръвта подлудяваше акулата чук. Ала предпазливостта й все надделяваше. Не смееше да нападне жертва под закрилата на такава опасна охрана.
Само се въртеше наоколо — все по-неспокойна, все по-нетърпелива.
Наблизо започнаха да се мяркат силуетите на други акули, малки и големи, събрани тук и те от същото примамливо ухание.
Не мина много време и раненият престана да издава призивите си за помощ. Замлъкна съвсем. Ясно, беше мъртъв.
Схванали, че поддръжката им вече е излишна, спасителите го изоставиха. И трупът му бавно взе да потъва към дъното.
Чак тогава акулата чук се престраши.
Но както се оказа, малко подранила.
Защото в мига, когато впи зъби в хълбока му и размърда челюсти да отгризе по-голям залък, отгоре й връхлетяха два побеснели от безпомощен гняв делфина и стовариха тежките си муцуни в корема й. Стори й се, че умира, че са накъсали всичките й органи: черва, стомах, черен дроб. Без да си дава сметка какво прави, тя изплю вкусната си хапка и се гмурна надолу, размахала лудо опашка, на която помагаха и изтласкваните през хрилните й цепнатини струи вода, подобно на реактивен двигател.