— Чиста софистика — каза Кромптън и като стана, тръгна към вратата.
— Давай, момче — възкликна Лумис.
Кромптън се ухили идиотски и отвори вратата. После през ума му мина една мисъл и той тресна вратата, и легна обратно в леглото.
— Твърдо не — каза Кромптън.
— Сега пък какво има?
— Причините, които ти ми изтъкна, може да бъдат или да не бъдат верни — заяви Кромптън. — Аз нямам достатъчно опит в тази област. Но знам едно нещо със сигурност. Няма да се захващам с нищо подобно, докато ти ме наблюдаваш!
— Но аз съм ти, дявол да те вземе! Ти си аз! Ние сме две части от една и съща личност!
— Не, още не сме — каза Кромптън. — Сега съществуваме като шизоидни части. Две личности в едно тяло. По-късно, след реинтеграцията… Но при сегашните обстоятелства моето чувство за почтеност ми забранява да направя онова, което ти предлагаш. Това е немислимо! И не желая да разговаряме повече по този въпрос.
В този момент Лумис изпусна нервите си. Подтикван от основната същност на собствената си личност, той крещя и ръмжа и нарече Кромптън с разни неприятни думи, най-меките от които бяха „язвителен дребен подлец“. Яростта му предизвика трептения в разума на Кромптън и отекна по целия им съвместен организъм. Пукнатините на нетърпимост между двете личности се задълбочиха, появиха се нови връзки и разкъсването заплашваше да изолира двата разума в истински синдром на Джекил и Хайд.
Доминиращата личност на Кромптън му помогна. Но в яростта си към Лумис умът му започна да произвежда противоваксина. И тези все още малко познати съединения, като левкоцитите в кръвта, имаха за задача да заобиколят и заличат това болно място в ума му.
Лумис се отдръпна изплашен, когато антителата започнаха да издигат санитарния си кордон около него, като го заобикаляха, бутаха и ограничаваха в собственото му „аз“.
— Кромптън! Моля те!
Лумис изпадна в опасност да бъде напълно и безвъзвратно изолиран и изоставен завинаги в някой тъмен и далечен ъгъл на ума на Кромптън. И заедно с него щеше да бъде загубена възможността за реинтеграция. Но Кромптън успя да възвърне стабилността си навреме. Потокът от антитела спря, стената се разтопи и Лумис, треперещ, възвърна позицията си.
За известен период от време те не си говореха. Лумис се сърди и мълча цял ден и се закле, че никога няма да прости бруталността на Кромптън. Но той преди всичко беше сензуалист, живеещ винаги в настоящето, прощаващ миналото, неспособен да се тревожи за бъдещето. Сръднята му мина бързо и той стана спокоен и весел, както винаги е бил.
Кромптън не прощаваше толкова лесно, но осъзна отговорността си като доминираща част на личността си. Той се постара да поддържа сътрудничеството и двете личности скоро отново се разбираха напълно.
По взаимно съгласие те избягваха компанията на младата дама. Останалата част от пътуването мина бързо и накрая достигнаха Венера.
Кацнаха на сателит номер 3, където минаха през митницата, имиграционната и здравната служба. Биха им инжекции против пълзяща треска, венерианска чума, рицарска болест и краста. Дадоха им пудра за в случай, че хванат блатна болест, и таблетки, които да ги предпазват от син крак. Накрая им позволиха да вземат совалката към главния пункт за приземяване в порт Ню Хаарлем.
Този град, на западния бряг на ленивото вътрешно езеро, се намираше в умерената зона на Венера. И въпреки това на тях им бе невероятно топло след студения свеж климат на Марс. Тук те видяха и първите венериански аборигени извън циркуса. Всъщност те бяха стотици. Местните бяха високи около метър й петдесет, а люспестата им кожа напомняше за древните им предшественици — гущерите. Те вървяха изправени по тротоарите, но често се придвижваха по вертикалните стени на сградите, за да избегнат тълпите. За катеренето използваха прилепващите дискове, които имаха по ръцете, краката, колената и раменете.
Много от сградите имаха бодлива тел пред прозорците си, за да се предпазват обитателите им от тези току-що цивилизовали се диваци, които бяха известни като крадци, а единственият им спорт бе убийството.