Кромптън прекара един ден в града, после се качи на хеликоптер за Източен Марш, последния известен адрес на Дан Стак. Пътуването бе монотонно, машината се поклащаше и ръмжеше из плътните облаци, които скриваха повърхността. Търсещият радар пищеше остро, търсейки променливите инверсионни зони, където понякога изневиделица се появяваха убийствените венериански торнадо — зикре. Но по време на това пътуване вятърът беше спокоен и Кромптън спа почти през целия път.
Източен Марш бе оживен пристанищен град, намиращ се на брега на един приток към Вътрешното езеро. Тук Кромптън откри осиновителите на Дан Стак, които бяха вече над осемдесетгодишни и показваха признаци на сенилност. Те му казаха, че Дан бил здраво, едро момче, понякога малко сприхав, но винаги доброжелателен. Увериха го, че клюките за онази случка с момичето на Морисън не били верни. Дан трябва да е бил обвинен неправилно. Дан никога не би направил такова нещо на едно бедно, беззащитно момиче.
— Къде бих могъл да намеря Дан? — попита Кромптън.
— Ааа — отвърна старецът, примигвайки с воднистите си очи. — Не знаете ли, че Дан замина оттук? Преди десет, може би петнадесет години.
— Източен Марш беше твърде досаден за него — намеси се възрастната дама с известна жлъч. — Толкова досаден, че той не се задържа в нашето малко гнездо и напусна посред нощ, докато ние спяхме.
— Не е искал да ни безпокои — бързо обясни старецът. — Искаше да търси богатство, нашият Дан. И аз не бих се изненадал, ако го е намерил. Дан израсна истински мъж.
— Къде отиде той? — попита Кромптън.
— Не знам точно — отвърна старецът. — Никога не ни е писал. Нашият Дан не обичаше да говори много. Но Били Дейвис го е видял в У-Баркар миналия път, когато отишъл там със своето семи с товар картофи.
— Кога е било това?
— Преди пет, може би шест години — каза възрастната дама. — Тогава за последен път чухме за Дан. Венера е голяма, господине.
Кромптън благодари на възрастната двойка. Опита се да открие Били Дейвис за повече информация, но установи, че той работи като трети помощник на един товарен кораб, който бе тръгнал преди месец и спираше по всички заспали пристанища в южната част на Вътрешното езеро.
— Е, остава само едно — каза Кромптън. — Ще трябва да отидем в У-Баркар.
— Предполагам, че е така — отвърна Лумис. — Но, честно казано, старче, започвам да се съмнявам в този приятел Стак.
— Аз също — отбеляза Кромптън. — Но той е част от нас и ни е необходим за реинтеграцията.
— Сигурно — отвърна Лумис. — Тогава води, по-голям братко.
И Кромптън поведе. Той хвана хеликоптера до Депотсвил и автобуса до Сен Дени. Там успя да хване едно семи, което пътуваше за У-Баркар с товар инсектициди. Шофьорът беше доволен, че си има компания по пустинните блатисти земи.
По време на четиринадесетчасовото пътуване Кромптън научи много за Венера. Огромният влажен свят бе новата гранична зона на земята, каза му шофьорът. Марс вече бе станал туристическа атракция, но на Венера имаше много и истински възможности. На Венера идваха заселници, духовни, а понякога и действителни наследници на американските първозаселници, фермери от Боер, кибуцници от Израел и австралийски ранчероси. Те упорито се бореха за парче земя по плодородните степи, богатите на скъпоценни метали планини и бреговете на топлите морета. Бореха се с аборигените, които още живееха в каменната ера — произлезлите от гущери айси. Големите им победи при прохода на Сатаната, Албертсвил и Двойния език вече бяха част от човешката история, които можеха да се сравняват с Чанселорсвил, Литъл Биг Хорн и Диенбиенфу. Но войните още не бяха приключили. Венера, каза им шофьорът, е един свят, който тепърва ще бъде завладяван.
Кромптън слушаше и мислеше, че може и да му хареса да участва в това. Лумис бе искрено отегчен от всичко и недоволен от вонята на блато.
У-Баркар беше едно сборище от плантации, дълбоко във вътрешността на Белия облачен континент. Петдесет земни жители направляваха работата на две хиляди аборигени, които садяха, отглеждаха и събираха реколтата от дървета „Ли“, които растяха само по тези места. Плодовете „Ли“, събирани два пъти годишно, бяха основата на подправката „ели“, която се бе превърнала в незаменима добавка към земната храна.
Кромптън се запозна с един заселник — едър, червендалест мъж, на име Хаарис, който носеше револвер на бедрото си и кожен камшик, увит внимателно около кръста си.
— Дан Стак ли? — каза заселникът. — Разбира се, Стак работи тук близо година. После напусна с ритник, за да му е по-лесно да си тръгне.
— Имате ли нещо против да ми кажете защо? — попита Кромптън.