Кромптън установи, че Кървавата делта е най-далечният граничен район на човека върху Венера. Тя се намираше сред земите на неприятелски настроените племена Грел и Тенгци, с които се поддържаше нестабилен мир, и където непрекъснато се водеха партизански войни. В околностите на делтата можеше да се натрупа огромно богатство. Тук туземците носеха огромни диаманти и рубини, чували с редки подправки, а понякога по някоя флейта или резба от изчезналия град Алтерн. Те продаваха тези неща за оръжия и амуниции, които използваха с ентусиазъм срещу търговците и помежду си. В делтата можеше да се намери богатство, внезапна смърт, както и бавна и мъчителна такава. Кървавата река, която се извиваше бавно из земите на делтата, си имаше своите собствени рискове, които обикновено отнемаха живота на петдесет процента от пътуващите по нея наивници.
Кромптън определено не обръщаше никакво внимание на здравия разум. Неговият компонент Стак се намираше наблизо. Краят се виждаше и Кромптън бе твърдо решен да го достигне. Така че той купи кану, нае четирима туземци за гребци, купи продукти, оръжие и муниции и се приготви да тръгне в зори.
Но в нощта преди тръгването Лумис се разбунтува.
Бяха в малката палатка, която командирът бе освободил за Кромптън. Кломптън подреждаше патроните в патрондаша под светлината на пушеща керосинова лампа и вниманието му бе съсредоточено в непосредствената задача, отказвайки да се занимава с друго.
— Слушай ме сега — каза Лумис. — Аз те признах като доминираща личност. Не съм правил опити да превземам тялото. Бях в добро настроение и поддържах твоето добро настроение, докато обиколихме половината Венера. Така ли е?
— Да, така е — отвърна с нежелание Кромптън и остави патрондаша.
— Направих всичко, което можах, но това вече е много. Искам реинтеграция, но не и с маниак убиец. Недей да ми говориш за монолитните характери. Стак е убиец и аз не искам да имам нищо общо с него.
— Той е част от нас — отвърна Кромптън.
— И какво от това? Послушай сам себе си, Кромптън! Предполага се, че ти си онази част, която е най-близо до реалността. А ти си напълно вманиачен. Имаш намерение да ни изпратиш на сигурна смърт по тази река.
— Ще се справим — каза Кромптън, без да е убеден в думите си.
— Така ли мислиш? — попита Лумис. — Не чу ли разказите за Кървавата река? Пък и даже да успеем, какво ще намерим на делтата? Един маниак убиец! Той ще ни унищожи, Кромптън!
Кромптън не бе в състояние да намери подходящ отговор. Докато търсеха, той все повече се ужасяваше от нетърпимата личност на Стак, но бе обладан от нуждата да го намери. Лумис никога не бе живял с необходимостта за реинтеграция. Бе се присъединил поради външни причини, а не заради вътрешна необходимост. Но Кромптън винаги бе живял с предизвикателствата на човешките страсти, конкуренция и превъплъщения. Без Стак сливането беше невъзможно. С него имаше макар и малък шанс.
— Продължаваме — каза Кромптън.
— Алистър, моля те! Ние с теб се справяме добре. Можем да преживеем прекрасно без Стак. Нека се върнем на Земята или на Марс.
Кромптън поклати глава. Той вече чувстваше дълбоките и невъзвратими пречки, които възникваха между него и Лумис. Усещаше, че скоро те щяха да се появят във всички области и без реинтеграция те ще трябва да вървят по различни пътища… В едно и също тяло. Което би било лудост.
— Няма ли да се върнеш? — попита Лумис.
— Не.
— Тогава аз поемам ръководството.
Личността на Лумис се нахвърли в изненадваща атака и обхвана контрола върху моторните функции на тялото. Кромптън остана изплашен за миг. После, когато усети, че контролът му се изплъзва, той упорито се вкопчи в Лумис и битката започна.
Беше една мълчаливи война на фона на бледата светлина на керосиновата лампа, която светеше все по-слабо на зазоряване. Бойното поле беше разумът на Кромптън. Плячката бе тялото на Кромптън, което лежеше треперещо върху походното легло и по челото му се стичаше пот, очите гледаха безумно, а на слепоочието му пулсираше голяма вена.
Кромптън беше доминиращата личност, но бе отслабен от противоречия и вина, от собствените си скрупули. Лумис, по-слаб, но твърд в решението си, сигурен в онова, което правеше и напълно решен да спечели битката, успя да задържи контрола над моторните функции и да блокира потока на антителата.
Двете личности се бориха часове, докато трескавото тяло на Кромптън стенеше и се извиваше върху леглото. Накрая Кромптън се стегна за последно усилие, но не успя да се накара да го приложи. Тялото на Кромптън, и без това загрято от борбата, вдигна висока температура. Още малко и никоя от личностите нямаше да притежава тяло, което да обитава.