Лумис, който не изпитваше никакви скрупули, които да го задържат, продължи да натиска, завладя жизнени нервни възли и завзе всички моторни функции.
При изгрев слънце Лумис бе спечелил пълна победа.
Лумис се изправи разтреперан. Той опипа прорасналата си брада, разтри изтръпналите си пръсти и се огледа. Сега беше в своето тяло. За пръв път, откакто беше напуснал Марс, той виждаше и чувстваше направо, вместо да получава сензорна информация, филтрирана и изпращана до него от личността на Кромптън. Хубаво беше да диша застоялия въздух, да чувства дрехите по тялото си, да бъде гладен, да бъде жив! Беше дошъл от един сив, сенчест свят в земя на блестящите цветове. Прекрасно! Искаше да продължи така.
Бедният Кромптън…
— Не бой се, старче — каза Лумис. — Знаеш, че правя това и за твое добро.
От Кромптън не последва отговор.
— Ще се върнем на Марс — продължи Лумис. — В Елдерберг. Там всичко ще се оправи.
Кромптън не каза, или не можеше да каже нищо в отговор. Лумис леко се разтревожи.
— Тук ли си, Кромптън? Добре ли си?
Никакъв отговор.
Лумис се намръщи, а после побърза да излезе и се насочи към палатката на командира.
— Отказах се от желанието си да намеря Дан Стак — каза Лумис на командира. — Той май наистина е отишъл твърде далеко.
— Мисля, че решението ви е разумно — отвърна командирът.
— Така че бих искал да се върна незабавно на Марс.
Командирът кимна.
— Всички космически кораби тръгват от Порт Ню Хаарлем, откъдето дойдохте.
— Как мога да стигна дотам?
— Ами това е малко трудно — каза му командирът. — Предполагам, че ще мога да ви наема туземен водач. Ще трябва да се върнете пеша и да пресечете планината Томпсън до У-Баркар. Предлагам ви този път да минете по долината Десет, понеже ордата на Кмикти мигрира из централната джунгла, а на тези дяволи никога не може да се разчита. Ще стигнете в У-Баркар през дъждовния период, така че за Депотсвил няма да има пътуващи семи. Но ако стигнете навреме, ще можете да се присъедините към някой от солните кервани, които пътуват по краткия път през прохода на Ножа. Ако не успеете, пътят е сравнително лек, като ползвате компас и пресичате вариационните зони. Когато стигнете Депотсвил, дъждовете ще са в разгара си. Страхотна гледка. Може да успеете да хванете хеликоптер до Ню Сен Дени и друг до Източен Марш, но се съмнявам, заради зикрите. Такива ветрове могат да повредят доста сериозно един хеликоптер. Така че може би ще ви се наложи да се качите на лодка с гребла до Източен Марш, а после на товарен кораб да пресечете Вътрешното езеро до Порт Ню Хаарлем. По южния бряг май има няколко доста защитени от ураганите пристанища, ако времето стане чак толкова непоносимо. Лично аз предпочитам да пътувам по земята или по въздуха. Но естествено, че вие сам ще си вземете решението.
— Благодаря — каза Лумис тихо.
— Осведомете ме какво сте решил — помоли го командирът.
Лумис му благодари още веднъж и се върна нервен в палатката си. Замисли се за пътуването през планините и блатата, покрай примитивните селища и скитащите орди. Представи си трудностите, добавени към дъждовете и зикре. Богатото му въображение не бе работило никога по-добре от сега, представяйки си ужасите на това пътуване назад.
Идването дотук бе трудно, но завръщането щеше да бъде още по-ужасно. А този път чувствителната душа на естета нямаше да бъде подпомагана от търпеливия и изстрадал Кромптън. Щеше да се наложи той да изтърпи до края несгодите на вятъра, глада, жаждата, умората и страха. Той трябваше да се задоволява с консервираната храна и да пие гадната вода. Той трябваше да се справя със сложностите на трасето, които Кромптън бе научил на собствен гръб, а той не бе забелязал.
Пълната отговорност щеше да бъде негова. Щеше да му се наложи да избира пътя и да взима важни решения за живота на Кромптън и за своя собствен живот.
Но би ли могъл? Той беше градски човек, социално същество. Проблемите на живота му бяха човешки, а не капризите и страстите на природата. Той бе избягвал суровия и неравен свят под открито небе, живеейки винаги из сложните лабиринти на сградите. Отделен чрез тротоари, врати, прозорци и тавани, той бе започнал да се съмнява в здравината на тази гигантска месомелачка природата, за която старите поети пишеха с такъв патос и която създаваше толкова прекрасни теми за поеми и песни. Лумис смяташе, че природата — това са слънчевите бани в някой приятен марсиански ден или лекото свирене на вятъра покрай прозореца през някоя бурна нощ, а всичко останало е твърде преувеличено.