Но сега с трепет разбра, че му се налага сам да се промъкне през зъбните колела на тази мелница.
Лумис мислеше и внезапно си представи собствения си край. Представи си времето, когато ще се изтощи и ще лежи в някой ветровит проход или ще седи с наведена глава под дъжда в блатата. Ще се опита да продължи, търсейки силите, които, казват, човек може да намери дори и изтощен до смърт. И няма да ги намери. Ще го обхване чувство за безразличие, останал сам и изгубен из безкрая на природата. В този момент животът ще изисква твърде голямо усилие от него, твърде голяма твърдост. И той, както много преди него, ще се признае за победен, ще се предаде и ще зачака смъртта…
— Кромптън? — прошепна Лумис.
Никакъв отговор.
— Кромптън! Не ме ли чуваш? Ще ти предам ръководството. Само ни измъкни от тази проклета оранжерия. Върни ни на Земята или Марс! Кромптън, не искам да умра!
Пак никакъв отговор.
— Добре, Кромптън — изрече с прегракнал шепот Лумис. — Ти спечели. Поемай командването! Прави каквото искаш. Предавам се. Тялото си е твое. Само поеми командването, моля те!
— Благодаря — каза с леден глас Кромптън и пое контрола на тялото си.
След десет минути той са върна в палатката на командира и му каза, че отново е променил решението си. Командирът кимна отегчено, като реши, че никога няма да може да разбере хората.
Скоро Кромптън бе настанен в средата на дълго кану и наоколо му бяха натрупани провизиите. Гребците запяха някаква страстна песен и лодката се понесе по реката. Кромптън се извърна и гледа, докато палатките на „Бранителите“ изчезнаха зад завоя на реката.
За Кромптън това пътуване по Кървавата река бе като пътешествие към началото на времето. Шестимата туземци потапяха веслата си в тих унисон и кануто се плъзгаше като воден паяк по широката, бавна река. По бреговете се надвесваха гигантски папрати и когато кануто се приближеше, те се извиваха и протягаха дългите си пипала към него. Гребците изкрещяваха предупредително и лодката се насочваше отново към средата на течението, а папратите отново увисваха в обедната горещина. Минаха през места, където дърветата сключваха короните си над реката и образуваха тъмен тунел от листа. Тогава Кромптън и гребците се свиха под плата на палатката и оставиха лодката да плава по течението. Скоро щяха да излязат отново под блестящото бяло небе и туземците щяха да размахат греблата си.
— Зловещо — каза нервно Лумис.
— Да, доста зловещо — съгласи се Кромптън, който се възхищаваше на околностите.
Кървавата река ги водеше дълбоко във вътрешността на континента. Нощем, привързани за някоя скала в средата на течението, те чуваха бойните викове на враждебните айси. Един ден две кану с айси се плъзнаха подире им по течението. Хората на Кромптън натиснаха греблата си и кануто се стрелна напред. Нападателите се приближаваха и Кромптън хвана пушката и зачака. Но неговите гребци, подтиквани от страха, спечелиха преднина и скоро преследвачите изостанаха зад завоя на реката.
След това можеха да дишат по-спокойно. Но в тесния проток, където се намираха, откъм двата бряга ги засипа дъжд от стрели. Един от гребците падна, набучен с четири стрели. Останалите натиснаха греблата и скоро се измъкнаха.
Те изхвърлиха мъртвия айс през борда и гладните речни същества се сбиха за плячката. След това едно огромно ракообразно същество се надигна изпод кануто и кръглата му глава се показа над водата в очакване на още храна. Дори и куршумите не успяха да го изплашат, а присъствието му създаде кошмари на Кромптън.
Когато други двама гребци загинаха от някаква сива плесен, която изпълзя до тях по веслата им, съществото получи още храна. То я прие и зачака за още. Но богът на реката запази пътниците. Когато една група туземци, които ги преследваха, се показаха от гората на брега и видяха съществото, веднага изчезнаха с викове обратно в джунглата.
Съществото не тръгна подире им.
То ги следваше през последните сто мили от пътуването. Но когато най после стигнаха до покрития с мъх пристан на брега на реката, то се спря, погледа ги объркано известно време, а после се обърна и се отдалечи по течението.
Гребците приближиха лодката до рухналия кей. Кромптън се изкачи на него и забеляза парче дъска, боядисано в червено. Той го подритна и видя надпис: „Кървавата делта. Население 92.“
Наоколо им беше джунглата. Бяха стигнали до последното място, където се бе чуло за Дан Стак.