— Недей да вършиш глупости — предупреди Лумис.
— Всъщност не мога да направя нищо — каза Кромптън.
Шерифът Тайлър отвори вратата на хамбара. Вътре влязоха група мъже, които излязоха, влачейки едного. Кромптън не можеше да види как изглежда, защото тълпата го закриваше.
Той последва тълпата към другия край на града, където върху клона на едно яко дърво бе преметната примка.
— Свършвайте го! — завика тълпата.
— Момчета! — чу се приглушеният глас на Дан Стак. — Позволете ми да говоря.
— Върви по дяволите — извика един от мъжете. — Свършвайте го!
— Последната ми дума! — извика Стак.
Внезапно шерифът изрева:
— Позволете му да си каже думата, момчета. Това е право на смъртника. Давай, Стак, но не се увличай.
Бяха качили Дан Стак върху една каруца с примката на врата. Другият край на въжето бе прехвърлен през клона и оттатък го държаха дузина ръце. Най-накрая Кромптън бе в състояние да го види. Той гледаше, очарован от вида на тази така дълго търсена част от своя характер.
Дан Стак бе едър, здрав мъж. Грубите му, дълбоко изрязани черти показваха белезите на страст и омраза, страх и насилие, тайна мъка и тайни пороци. Той имаше широки ноздри, уста, пълна със здрави зъби, и тънки, строги устни и тъмни, предателски очи. Върху изгорялото му чело се спускаше тъмна коса, а брадата му бе прорасла. Лицето издаваше неговия стереотип — въздушния, холеричен темперамент, предизвикан от твърде много гореща жлъч, караща човек бързо да изпада в ярост и да губи разсъдъка си.
Стак гледаше над главите към блестящото бяло небе. Той бавно наведе глава и бронзовата добавка към дясната му ръка блесна червеникаво на слънцето.
— Момчета — заговори Стак. — Правил съм много лоши неща през живота си.
— Ти ли ни го казваш? — отвърнаха от тълпата.
— Бях лъжец и измамник — извика Стак. — Ударих момичето, което обичах. При това го ударих силно, защото исках да я нараня. Ограбих собствените си родители. Донесох червената смърт за нещастните туземци на тази планета. Момчета, аз не живях добре!
Тълпата се изсмя на самокритичната му реч.
— Но искам да знаете — продължи Стак. — Искам да знаете, че съм се борил с греховната си природа и съм се опитвал да я превъзмогна. Борих се със стария дявол в душата си, доколкото можех. Записах се при „Бдителните“ и две години бях примерен мъж. Но после лудостта ме обхвана отново и аз започнах да убивам.
— Свърши ли? — попита шерифът.
— Но искам вие всички да знаете едно — извика Стак и бялото на очите му блесна върху почервенялото лице. — Признавам всички свои лоши постъпки. Признавам ги напълно и докрай. Но, момчета, аз не съм убил Бартън Финч!
— Е, добре — каза шерифът. — Свърши вече, да свършваме и ние.
Стак завика:
— Чуйте ме! Финч беше мой приятел, единственият ми приятел на този свят! Опитах се да му помогна, разтърсих го леко, за да му дойде акъла в главата. И когато това не стана, предполагам, че съм полудял и затова съм разрушил кръчмата на Мориарти и съм счупил по някой и друг кокал на момчетата. Но ви се кълна пред Бога, че не съм наранил Финч!
— Е, свърши ли вече? — настоя шерифът.
Стак отвори уста, затвори я и кимна.
— Добре, момчета — каза шерифът. — Давайте!
Мъжете започнаха да придвижват каруцата точно под клона. А Стак, с безнадеждно отчаян поглед забеляза Кромптън.
И го позна.
В това време Лумис говореше много бързо на Кромптън.
— Внимавай, спокойно, недей да правиш нищо, не му вярвай, виж какво е правил, спомни си всичките му престъпления, той ще ни провали, ще ни разкъса на парченца. Той е доминираща личност, той е силен, убиец, той е зло.
Кромптън за част от секундата си спомни предположението на доктор Беринджър за шансовете му за успешна реинтеграция.
„Лудост или още по-лошо…“
— Напълно покварен — продължаваше Лумис, — зъл, непотребен, напълно безнадежден!
Но Стак беше част от него! Стак също мечтаеше за промяна, бе се борил със себе си, не бе успял и пак се бе борил. Стак не беше напълно безнадежден случай. Не повече от Лумис или него самия.
Но дали Стак казваше истината? Или тази страстна реч е била последен опит да омае хората с надеждата, че ще му простят?
Трябваше да повярва в доброто, в Стак. Трябваше да му даде възможност.
Когато каруцата стигна на определеното място, очите на Стак бяха втренчени в Кромптън. Кромптън взе решението си и позволи на Стак да се присъедини.
Когато тялото на Стак увисна на въжето, разтърси се страшно и висна неподвижно, тълпата изрева. А Кромптън залитна от удара, когато разумът на Стак влезе в него.