Колкото и да се опитваше, Кромптън не можеше да се откъсне от тесния затвор на характера си. Яростта към себе си и към лекарите, които му мислеха доброто, нарастваше и заедно с нея и нуждата от самоусъвършенстване.
За него имаше само един начин да постигне красивото разнообразие от възможности, противоречия и чувства, човечността, която останалите хора притежаваха. Затова Кромптън работеше и чакаше, докато най-после навърши тридесет и пет години. Това бе минималната възраст за получаване на съгласие за реинтеграция на личността според федералните закони.
В деня след тридесет и петия си рожден ден Кромптън напусна работата си, изтегли внимателно събираните си спестявания от седемнадесет години трудова дейност и отиде при доктора си, твърдо решен да си възвърне онова, което му е било отнето.
Старият доктор Беренджър заведе Кромптън в стаята си за консултации, настани го в удобен стол и заговори:
— Е, момчето ми, отдавна не сме се виждали. Как си?
— Ужасно — отвърна Кромптън.
— Какво те тревожи?
— Собствената ми личност — каза Кромптън.
— Ааа — измърмори възрастният доктор, като гледаше с обич чиновническото лице на Кромптън. — Чувстваш се малко ограничен, а?
— Ограничен е меко казано — честно отвърна Кромптън. — Аз съм една машина, робот, нищожество…
— Хайде сега — успокоително заговори доктор Беренджър. — Сигурно не е чак толкова лошо. Приспособяването изисква време…
— Омръзнал съм си до смърт. На самия себе си — спокойно възрази Кромптън. — Искам да се реинтегрирам.
Докторът се поколеба.
— И освен това — продължи Кромптън, — вече мина тридесет и петият ми рожден ден. Според федералните закони аз имам пълно право да се реинтегрирам.
— Имаш — каза доктор Беренджър. — Но като твой приятел и като лекар, Алистър, аз бих те посъветвал най-сериозно да не го правиш.
— Защо?
Старият доктор въздъхна и сключи пръсти.
— Ще бъде опасно за теб. Твърде опасно. Може би фатално.
— Но все пак ще имам шанс, нали?
— Малък. Почти никакъв.
— Щом все пак има някакъв шанс, аз искам да използвам правото си на реинтеграция.
Докторът въздъхна отново, отиде при папките си и извади една доста дебела.
— Добре — каза той. — Нека прегледаме отново твоя случай.
Алистър Кромптън бе роден в семейството на Лайли и Бет Кромптън в Амундсенсвил, земята на Мари Байрд в Антарктика. Бащата беше началник-смяна в мините „Скот Плутониум“, а майката работеше на половин работен ден като монтажник в малка фабрика за транзистори. Двамата родители имаха удовлетворителни данни за умствено и физическо здраве. Детето Алистър показваше чудесни признаци за следродова адаптация.
През първите си девет години Алистър изглеждаше нормален във всяко отношение с изключение на известна капризност. Но децата често са капризни. Иначе Алистър беше любознателен, енергичен, нежен и добросърдечен, и доста над средното ниво на интелигентност. На десетата година капризността му показа значително нарастване. В някои дни детето оставаше с часове на стола си, загледано в пространството. Понякога не отговаряше, когато го викаха.
(Тези „замечтавания“ не бяха разглеждани като симптоми. Приписаха ги на мечтателността на едно дете с по-голямо въображение, които то ще преодолее с израстването си.)
Но „замечтаванията“ на Алистър зачестиха и станаха по-продължителни. Той започна да изпада във внезапни раздразнения, за които местният лекар му предписа успокоителни. Един ден, на възраст десет години и седем месеца, Алистър удари едно момиченце без видима причина. Когато тя се разплака, той се опита да я удуши. Когато видя, че няма да успее да я надвие, той сграбчи един учебник и се опита да й счупи главата. Един възрастен успя да издърпа ритащия и пищящ Алистър. Момичето бе с мозъчно сътресение и лежа в болница почти година.
Когато разпитаха Алистър, той твърдеше, че не го е извършил. Някой друг го бил направил. Той никога нямало да нарани никого, особено пък това момиченце, което той много обичал. Следващите въпроси само го накараха да се заинати и да се унесе в мълчание, което трая пет дена.
Дори и в този момент още бе възможно Алистър да бъде спасен, ако някой бе успял да разпознае ранните симптоми на вирусната шизофрения. Тази болест се поддаваше на съответно лечение дори и при най-малките.
В умерените зони вирусната шизофрения върлуваше от векове и понякога избухваше в епидемии като онази лудост по класическите танци от Средновековието. Имунологията още не бе открила ваксина против този вирус. Стандартната техника на лечението изискваше незабавно и пълно разделение, докато шизоидните личности още са покорни, откриване и съхраняване на водещата личност и интегриране на останалите чрез проектора на Микелсон в пасивната субстанция на дюрерови тела.