После припадна.
Когато дойде на себе си, Кромптън установи, че лежи върху походно легло в малка, едва осветена стаичка.
— Добре ли си? — попита някакъв глас. След миг Кромптън разпозна шериф Тайлър, който се бе надвесил над него.
— Да, вече съм добре — без да се замисля отвърна Кромптън.
— Предполагам, че тая работа е нещо като шок за цивилизован човек като теб. Мислиш ли, че може вече да те оставя сам?
— Разбира се — бавно отвърна Кромптън.
— Добре. Защото имам да свърша това-онова. След час-два ще дойда да те нагледам.
Тайлър излезе. Кромптън опита да се стегне.
Интеграция… Сливане… Цялост… Дали ги бе постигнал през оздравителния период на безсъзнанието? Той нерешително потърси в разума си. Откри Лумис, който опяваше с отчаяние и ужас нещо за Оранжевата пустиня, пътешествия по Диамантените планини, за удоволствията от жените, лукса, чувствеността и красотата.
И Стак беше там. Твърд и неподвижен, отделен.
Кромптън поговори с него, разум с разум, и разбра, че Стак е бил напълно честен в последната си реч. Стак искрено искаше да се промени, да стане по-умерен, да може да се самоконтролира.
И освен това Кромптън разбра, че Стак бе напълно и абсолютно неспособен да се промени, да се самоконтролира, да стане по-умерен. Дори и сега, въпреки усилията си, Стак бе изпълнен със страстно желание за мъст. Умът му се мяташе яростно и представляваше пълна противоположност на треперливия хленч на Лумис. Из мислите му плуваха велики мечти за отмъщение, пищни планове за завладяване на цяла Венера. Да направи нещо за проклетите туземци, да ги премахне напълно, да освободи място за земните хора. Да разкъса този проклет Тайлър парче по парче. Да разстреля населението на целия град и да каже, че туземците са го направили. Да си създаде група от верни мъже, лична армия от верни на СТАК хора, в която да поддържа желязна дисциплина, без слабости и колебания. Да премахне „Бдителните“ и тогава никой да не може застане на пътя на завладяването, убийството, мъстта, яростта, терора!
Притиснат от двете страни, Кромптън се опита да балансира, да разпростре контрола се върху двете личности. Помъчи се да съедини компонентите в едно цяло. В стабилно цяло. Но разумите се отдръпнаха и не пожелаха да се откажат от автономността си. Линиите на разделението се задълбочиха, появиха се нови и антагонистични противоречия и Кромптън почувства, че е заплашена собствената му стабилност и здраве.
Тогава Дан Стак, продължаващ да се занимава с мислите за реформи се отвлече от тях за миг.
— Извинявай — каза той. — Не мога да се спра. Трябва ти другият.
— Какъв друг?
— Опитах се — изстена Стак. — Опитах да се променя! Но в мен имаше твърде много огън и лед. Реших, че ще мога да се излекувам сам. И затова се разцепих.
— Ти какво?
— Не ме ли чуваш? — попита Стак. — Аз също бях шизоид. От латентен тип. Проявих се тук, на Венера. Затова, когато се върнах в Порт Ню Хаарлем, аз намерих още едно дюрерово тяло и се разцепих… Но сгреших!
— Значи има още един от нас? — извика Кромптън. — Разбира се, че няма да можем да се реинтегрираме! Кой е той, къде е?
— Опитах се — изстена Стак. — О, колко опитвах! Ние бяхме като братя, той и аз. Аз мислех, че ще се науча от него. Той беше толкова тих, добър, търпелив и спокоен! Бях започнал да се уча! Но той започна да се предава.
— Кой е бил той? — настоя Кромптън.
— И аз се опитах да му помогна, да го изкарам от това състояние. Но той си отиваше бързо, защото не искаше да живее. Последният ми шанс си отиваше и аз май малко луднах, разтърсих го и изпочупих всичко в кръчмата на Мориарти. Но аз не съм убил Бартън Финч! Той просто сам не искаше да живее!
— Финч ли е последният ни компонент?
— Да! Ти трябва да стигнеш до него преди той да си позволи да умре. И ти трябва да го вземеш при нас. Той се намира в малката стая зад магазина. Ще трябва да побързаш…
Стак се оттегли обратно в мечтите си за червената смърт, а Лумис продължи да мрънка за пещерите Ксанаду.
Кромптън издигна тялото на Кромптън от леглото и го повлече към вратата. Надолу по улицата можеше да види магазина на Стак.
— Стигни до магазина — каза си той и залитна по улицата.
Извървя един милион мили. Пълзя хиляди години из планини, през реки, пустини, блата и пещери, които го водеха до центъра на земята и после го извеждаха към неизмерими океани, които той трябваше да преплува. И в края на това дълго пътуване, той стигна до магазина на Стак.
В задната стая, върху едно канапе, завит с одеяло до брадата си, лежеше Финч, последната му надежда за реинтеграция. Когато го погледна, Кромптън осъзна отчаяната безнадеждност на цялото си пътуване.