— Но това е единственият ми шанс — каза Кромптън.
— Това изобщо не е никакъв шанс — възрази доктор Беренджър. — Ти можеш да вземеш тези личности в себе си, но нямаш стабилността да ги удържиш под контрол, да ги слееш. Алистър, ние те спасихме от вирусната шизофрения, но предразположението ти си остана. Ако се опиташ да се реинтегрираш, ще попаднеш направо в лапите на функционалната шизофрения и няма да има спасение!
— Други са успявали — възрази Кромптън.
— Разбира се. Много други. Но те обикновено са били оперирани навреме. Преди шизоидните им части да са се затвърдили.
— Ще трябва да поема този риск — каза Кромптън. — Искам да получа имената и адресите на моите дюрери.
— Ти не чу ли какво ти говоря? Всеки опит за реинтеграция ще означава за теб лудост или нещо по-лошо. Като твой лекар аз не мога…
— Дай ми адресите — настоя хладнокръвно Кромптън. — По закон аз имам това право. Чувствам, че съм достатъчно стабилен, за да държа под контрол останалите компоненти на личността си. А когато те ми се подчинят напълно, ще последва сливането. Ще се превърнем в един организъм. И аз ще бъда цялостна човешка личност.
— Ти дори не можеш да си представиш какво представляват тези, останалите Кромптън — каза докторът. — Ти преценяваш себе си като адекватен? Алистър, та ти беше връх на объркаността!
— Не ми пука какви са те — упорстваше Кромптън. — Те са част от мен. Имената и адресите, моля.
Като поклащаше с укор глава, докторът написа на един лист имената и адресите и го подаде на Кромптън.
— Алистър, практически нямаш шанс за успех. Моля те да премислиш…
— Благодаря, доктор Беренджър — каза Кромптън, поклони се леко и си тръгна.
Щом излезе от кабинета обаче, самоконтролът на Кромптън започна да се пропуква. Не бе посмял да покаже пред доктор Беренджър несигурността си. Добросърдечният старец със сигурност щеше да го убеди да се откаже от исканата реинтеграция. Но сега, когато имената бяха в джоба му и той сам носеше цялата отговорност, нетърпението започна да го обхваща все по-силно. Връхлетя го нервна криза, която разтрепери цялото му тяло. Едва успя да се удържи, за да вземе такси, да се върне в мебелираната си стая и да си легне в леглото.
Лежа цял час и тялото му бе разтърсвано от нервни спазми, а той се бе хванал за дъската над главата си и я стискаше като удавник. После кризата мина. Скоро можеше да контролира достатъчно добре ръцете си, за да държи листа, който докторът му беше дал.
Първото име бе на Едгар Лумис от Елдерберг, Марс. Другият беше Дан Стак от Ийст Марш, Венера. На листа беше написано само толкова.
Как ли изглеждаха тези одушевени части от личността му? Какъв темперамент, какви стереотипни форми притежаваха тези откъснати от самия него части?
В листа не пишеше нищо. Трябваше да отиде и сам да открие.
Той започна да реди един пасианс и да обмисля рисковете. По-раншният му, неинтегриран разум бе показвал определена тенденция към мания за убийство. Щеше ли това да се възстанови сега при сливането, ако се предположи, че то е възможно? Има ли той правото да освободи едно бъдещо чудовище и да го пусне по света? Разумно ли постъпва, като предприема тази стъпка, която представлява сериозна заплаха от лудост, кататония, смърт?
Кромптън мисли по този въпрос до късно през нощта. Той сгъна внимателно листа и го сложи в чекмеджето. Колкото и да желаеше реинтеграцията и целостта, опасностите бяха наистина твърде големи. Настоящото му съществуване изглеждаше за предпочитане пред лудостта.
На следващия ден той излезе и си намери работа като чиновник в една известна и уважавана фирма.
Старите навици го завладяха веднага. Той отново с роботизирана сигурност заставаше зад бюрото си точно в девет всяка сутрин, тръгваше си в пет и се връщаше към мебелираната си стая и безвкусната храна, изиграваше три пасианса, решаваше една кръстословица и си лягаше в тясното легло. Отново ходеше на кино всяка съботна вечер и веднъж месечно купуваше, разглеждаше и разкъсваше порносписание.
Самосъжалението му нарасна. Започна да събира колекция от марки, отказа се, записа се в градския клуб на щастливците и отиде да изтанцува първия си вдървен и неспокоен танц, опита да се научи да играе шах и се отказа… Ограничеността му не можеше да бъде преодоляна по този начин.
Навсякъде около себе си виждаше противоречията на човешкия характер с безкрайното им богатство и разнообразие. Пред него се разгръщаше пиршеството на живота, което той не можеше да вкуси. Плашеше го едно видение. На самия него, прекарващ още двадесет години в монотонно и бездушно вегетиране, тридесет, четиридесет години, без разнообразие, без надежда, прекъснати единствено от смъртта.