Кромптън откри кръчмата „Червената планета“, влезе и изчака, докато очите му се приспособиха дотолкова, че да може да вижда из гъстите облаци тютюнев дим и кеф. Огледа туристите в крещящо шарени ризи, застанали пред дългия бар, загледа се в бързо говорещите екскурзоводи и мрачните едри миньори. Той гледаше към игралните маси, заобиколени с бърборещи жени и съпрузите им с леко пооранжевели лица от марсианския тен, който, казват, се придобивал за един месец. А после видя човека, който безспорно бе Лумис.
Лумис седеше при масата за игра на таро в компанията на миловидна русокоса жена, която на пръв поглед изглеждаше на тридесет, на втори на четиридесет, а при по-внимателно оглеждане може би и на четиридесет и пет години. Тя залагаше страстно, а Лумис я гледаше с усмивка.
Той бе висок и строен. Начинът му на обличане можеше най-меко да се характеризира с думата от кръстословиците „стремителен“. Имаше кафеникава коса, пригладена върху тесноватия череп. Непридирчивите жени биха могли да го нарекат и красив.
Той не приличаше на Кромптън, но помежду им имаше някакво привличане, моментно чувство на връзка, каквото притежаваха винаги частите на всеки от разделените умове. Привличане на разуми, части, които се стремят към цялото с почти телепатична сила. И Лумис, който го почувства, повдигна глава и погледна право към Кромптън.
Кромптън се насочи към него. Лумис прошепна нещо на блондинката, отдалечи се от масата за игра на таро и пресрещна Кромптън в средата на салона.
— Кой си ти? — попита Лумис.
— Алистър Кромптън. Ти ли си Лумис? Аз притежавам оригиналното тяло и… Разбираш ли за какво ти говоря?
— Да, естествено — отвърна Лумис. — Все се чудех дали ще се появиш. Хммм. — Той огледа от горе до долу Кромптън и май не остана очарован от видяното. — Добре — продължи Лумис. — Ще се качим в апартамента ми и ще си поговорим. По-добре е да приключим с това още сега.
Той отново изгледа Кромптън с неприкрито недоволство и го поведе вън от кръчмата.
Апартаментът на Лумис бе една красота и откровение. Кромптън едва не се спъна, когато краката му потънаха в дебелия ориенталски килим. Светлината в помещението бе слаба и златиста, а по стените се виеха непрекъснато някакви сенки, които придобиваха човешки форми, извиваха се и се преплитаха, превръщаха се в животни и ужасяващи форми от детски кошмари, след което изчезваха в мозаечния таван. Кромптън бе чувал за песните на сенките, но никога не бе виждал някоя.
— Изпълнява едно рядко нежно парче, наречено „Спускане към Картерум“. Харесва ли ти?
— Ами… Впечатляващо е — каза Кромптън. — Трябва да е ужасно скъпо.
— Не отричам — безгрижно отвърна Лумис. — Беше ми подарък. Няма ли да седнеш?
Кромптън се настани в дълбоко кресло, което се приспособи към формата на тялото му и започна много нежно да масажира гърба му.
— Нещо за пиене? — попита Лумис.
Кромптън кимна разсеяно. Сега той усети уханията. Един комплекс от носеща се във въздуха смесица на благоуханието на подправки и сладост с едва забележим намек за гниене.
— Този мирис…
— Свиква се с него — каза Лумис. — Това е ароматна композиция, проектирана като акомпанимент към песента на сенките. Но сега ще я изключа.
Той направи това и включи нещо друго. Кромптън чу някаква мелодия, която като да звучеше в главата му. Мелодията бе бавна и чувствена и неудържимо мъчителна. И на Кромптън му се струваше, че вече я е чувал някъде преди, в друго време и на друго място.
— Нарича се „Дежа вю“, вече виждано — каза Лумис. — Директна аурална трансмисионна техника. Приятно нещичко, а?
Кромптън разбра, че Лумис се опитва да го впечатли. И той беше впечатлен. Докато Лумис наливаше напитките, Кромптън се оглеждаше към скулптурите, завесите, мебелировката и украшенията. Неговият чиновнически ум изчисли ориентиеровъчната цена, плюс транспорта, митата и таксите от Земята до тук и направи сбора.