— Напълно вярно — каза Лумис.
— Тогава…
— Не — отвърна Лумис. — Аз наистина имам склонност към самоусъвършенстване. Но имам много по-силна склонност да продължа да живея, точно както досега, тъй като намирам това достатъчно забавно. Знаеш ли, луксът също си има компенсации.
— Може би си забравил, че живееш в дюрерово тяло, което има предполагаема трайност от четиридесет години — каза Кромптън. — Ако не се реинтегрираш, имаш максимум още пет години живот. Максимум. Дюреровите тела всъщност не издържат докрай.
— Вярно е — леко се смръщи Лумис.
— Реинтеграцията не е чак толкова лошо нещо — настоя Кромптън с тон, който смяташе за убедителен. — Твоят импулс към удоволствия няма да бъде загубен. Просто ще бъде уравновесен.
Лумис се замисли дълбоко, докато дърпаше от цигарата си. После погледна твърдо Кромптън в лицето.
— Не — каза той.
— Но твоето бъдеще…
— Аз просто не съм този тип човек, който може да се страхува за бъдещето — тъжно му се усмихна Лумис. — За мен е достатъчно просто да си живея ден за ден, наслаждавайки се докрай. След пет години… Е, кой знае какво ли ще се случи до пет години? Пет години са цяла вечност! Може пък и да се промени нещо.
Кромптън се възпротиви на силното си желание да му вкара акъла в главата. Естествено, че този сензуалист живееше във вечното „днес“, без да мисли за далечното и несигурно бъдеще. Пет години бяха немислимо дълго време за Лумис, който живееше тук и сега. Трябваше да се сети за това още в самото начало.
— Нищо няма да се промени — каза Кромптън като се мъчеше да говори спокойно. — След пет години… А пет години не са много време… Ти ще умреш.
Лумис сви рамене.
— Аз съм свикнал никога да не се тревожа в четвъртък. Знаеш ли какво, старче? Ще ти се обадя след три или четири години и тогава пак ще си поговорим по този въпрос.
— Няма да стане — отвърна Кромптън. — Ти ще бъдеш на Марс, аз на Земята, а третият ни компонент живее на Венера. Никога няма да успеем да се съберем навреме. Освен това ти ще забравиш.
— Ще видим, ще видим — каза Лумис и погледна часовника си. — А сега, ако нямаш нищо против, аз очаквам посетител скоро, който без съмнение би предпочел…
Кромптън се изправи.
— Ако си промениш мнението, аз съм отседнал в хотел „Синя Луна“. Ще остана там само още един-два дена.
— Приятно прекарване — каза Лумис. — Не пропускай да видиш пещерите „Ксанаду“. Великолепна гледка!
Кромптън напусна сковано красивия апартамент на Лумис и се върна в хотела си.
Тази вечер Кромптън се нахрани на крак в едно барче с марсбургер и червена бира. На щанда за вестници намери една книга с ребуси. Върна се в стаята си, попълни три кръстословици и си легна.
На следващия ден той се опита да реши какво да прави. Като че ли нямаше начин да убеди Лумис. Дали не трябваше да отиде до Венера и да намери Дан Стак — другата липсваща част от личността му? Не, това би било глупаво и безполезно. Дори и Стак да желаеше реинтеграция, на тях все пак щеше да им липсва една трета от личността — Лумис — най-важната част от характера, която може да се радва и наслаждава на удоволствията. Двете трети щяха да се стремят към цялост много повече от една трета и ще бъдат в още по-отчаяно състояние без последната. А Лумис няма да се остави да бъде убеден.
При тези обстоятелства единственият му изход беше да се върне на Земята, без да се е реинтегрирал и да уреди каквото може за себе си. Все пак в сериозната работа има известна радост, известно удоволствие в стабилността, разсъдливостта, зависимостта. Умереността не бива да се пренебрегва.
Но и на самия него му беше трудно да се убеди. И с натежало сърце той се обади по телефона на гарата в Елдерберг и си направи резервация за вечерния експрес до Порт Нютон.
Когато си събираше багажа един час преди тръгването на експреса, вратата на стаята му се отвори рязко. Едгар Лумис влезе, огледа се, затвори вратата и я заключи.
— Промених си мнението — каза той. — Реших да се реинтегрирам.
Първоначалната радост на Кромптън бе погълната от вълна на съмнение.
— Какво те накара да си промениш мнението?
— Има ли някакво значение? Не можем ли…
— Искам да знам защо — настоя Кромптън.
— Е, малко е трудно да се обясни. Виждаш ли, просто се случи…
По вратата започнаха да чукат силно. Оранжевият тен на Лумис избледня.
— Моля те! — каза той.
— Кажи ми — отвърна непреклонно Кромптън. По челото на Лумис избиха капки пот.
— Случи се просто нещо… — заговори бързо той. — Понякога съпрузите не одобряват малкото внимание, което друг обръща на жените им. Дори и богатите могат да бъдат невероятно ограничени понякога. Един от рисковете в моята работа са съпрузите. Така че веднъж или два пъти в годината аз изпитвам нужда да се оттегля за малко в една пещера, която съм си обзавел в Диамантената планина. Тя е наистина много удобна, макар че по необходимост храната е доста оскъдна. След няколко седмици всичко се успокоява.