Чукането по вратата се засили.
— Знам, че си вътре, Лумис! — извика един басов глас. — Излез или ще разбия тази проклета врата и ще извия подлия ти врат!
Ръцете на Лумис трепереха неконтролируемо.
— Изпитвам ужас от физическото насилие — каза той. — Не можем ли просто да се реинтегрираме, а после да ти обясня…
— Искам да знам защо не отиде в пещерата си този път — каза Кромптън.
Чуха звук от силно блъскане на тяло във вратата.
— Само ти си виновен, Кромптън — с треперещ глас изрече Лумис. — Твоето идване ме разсея. Загубих прецизното си чувство за време, шестото си чувство за надвисването на опасност. По дяволите, Кромптън, не успях да избягам навреме! Да хванат мен, на местопрестъплението! Едва се отървах от този фантастично мускулест неандерталец. Този идиот-_новобогаташ,_ ме преследва из града, претърсва кръчмите и хотелите, заплашва да ми счупи ръцете и краката. Нямах достатъчно налични пари, за да наема пясъкоход, а нямах и време да заложа бижутата си. А полицаите само се ухилиха и отказаха да ме защитят! Кромптън, моля те!
Вратата се тресеше под непрекъснатите удари и ключалката започна да поддава. Кромптън се обърна към частта от своята личност, благодарен, че един от основните недостатъци на Лумис се е проявил тъкмо навреме.
— Ела — каза Кромптън. — Да се реинтегрираме.
Двамата мъже се вгледаха упорито в очите си, частите пожелаха единение, потенциалът нарасна и запълни пролуката. Тогава Лумис отвори неволно уста и дюреровото му тяло се строполи и изви като парцалена кукла. В същия миг коленете на Кромптън се подгънаха като че ли на плещите му легна тежък товар.
Ключалката изхвръкна и вратата се отвори с трясък. В стаята нахлу един нисък чернокос мъж с несъразмерно тяло и зачервени очи.
— Къде е той? — изрева мъжът.
Кромптън показа простряното на пода тяло.
— Сърдечна атака — каза той.
— Ооо — възкликна чернокосият, объркан от ярост и изненада. — Ооо. Е… Ооо!
— Сигурен съм, че го е заслужавал — каза хладно Кромптън, вдигна куфара си и излезе, за да успее да хване вечерния експрес.
Дългото пътуване из марсианските равнини дойде като дългоочаквано облекчение. То даде възможност на Кромптън и Лумис да се сприятелят истински и да разрешат някои основни проблеми, с които двата разума в едно тяло нямаше как да не се сблъскат.
Въпросът за доминирането не беше повдигнат. Кромптън беше основната личност и бе заемал тридесет и пет години оригиналното тяло. При нормални обстоятелства Лумис не можеше да спечели надмощие, пък и нямаше желание да го прави. Лумис прие пасивната си роля с благодарност и се оттегли с типичното си добросърдечие към позицията на коментатор, съветник и доброжелател.
Но нямаше реинтеграция. Кромптън и Лумис съществуваха в един мозък като планета и луна, независими, но свързани помежду си, като внимателно се изучаваха, без да желаят и без да могат да възстановят личната си автономия. Естествено имаше известно преплитане, но свързването в една единствена стабилна личност с характерните й елементи не можеше да бъде извършено, докато го нямаше Дан Стак, третия им компонент.
Но дори и тогава, напомняше на оптимистично настроения Лумис Кромптън, можеше и да не последва реинтеграция. Дори и да се приемеше, че Стак ще пожелае да се присъедини (което съвсем не беше сигурно), трите шизоидни части можеха да се противопоставят на сливането или да установят, че то е нежелано. В такъв случай техните конфликти в едно и също тяло бързо щяха да доведат до състояние на лудост.
— Защо да се тревожим за това, старче? — попита Лумис.
— Защото то е нещо, за което трябва да се тревожим — каза Кромптън. — Дори и ако тримата постигнем реинтеграция, полученият разум може да не бъде стабилен. Психотичните елементи може да станат доминиращи и тогава…
— Ще се наложи да приемем действителността такава каквато е — отвърна Лумис. — Ден за ден, парче по парче.
Кромптън се съгласи. Лумис, добродушната безгрижна част от личността му вече упражняваше влияние над него. Той с леко усилие се убеди да престане да се тревожи. Скоро можеше да се занимава с решаването на кръстословицата, докато Лумис си играеше да попълва липсващите строфи на поемата.