— Махни се, Джъдж — нареди господин Буун.
— Татко, той обича яйчени ролца — каза Тео.
— Аз също и не ми се иска да ги деля.
— Той не бива да яде китайска храна — каза госпожа Буун. Твърдеше го, каквото и да ядяха, щом Тео започнеше да пуска хапки на Джъдж.
И господин, и госпожа Буун не смятаха, че е разумно да храниш куче от масата, и го заявяваха често, но дори докато предупреждаваха Тео да не храни Джъдж, прекрасно знаеха какво прави той. Господин Буун също му даваше залъци понякога, а ако госпожа Буун забележеше, винаги казваше: «Уудс, не храни кучето». Но Уудс хранеше кучето когато си пожелаеше, а на следващия ден предупреждаваше Тео: «Тео, не храни кучето».
Странно поведение. Тео нерядко се озадачаваше от разни неща, които родителите му казваха и вършеха. Например всяка вечер към девет часа, докато двамата четяха, разговаряха или се мотаеха из кухнята, госпожа Буун казваше: «Уудс, твой ред е да направиш кафето». Всеки ден след вечеря господин Буун мелеше зърната, наливаше вода, нагласяше машината на автоматичен режим и приготвяше всичко необходимо, така че първата каничка да е готова в шест сутринта. Съпрузите обичаха да се събуждат с уханието на прясно сварено кафе, макар че госпожа Буун всъщност пиеше съвсем малко. Господин Буун си умираше за кофеин и по тази причина вечерният ритуал по «правенето на кафе» му доставяше удоволствие. Беше негова работа, която не отстъпваше на никого. Кафените зърна трябваше да бъдат правилно отмерени. Водата трябваше да е до определено ниво. Филтърът трябваше да е точно определен вид. И така нататък. Въпреки това всяка вечер госпожа Буун смяташе за нужно да напомня на съпруга си, а отговорът му неизменно гласеше: «Да, скъпа, след минутка».
Госпожа Буун отказваше да изхвърля боклука. Това бе задължение на господин Буун или, по-често, на Тео. Не беше чудо голямо и Тео нямаше нищо против. Но кой знае защо — може би по навик, който според него никой от родителите му не можеше да обясни, — поне два пъти седмично чуваше баща си да пита: «Скъпа, изнесе ли боклука?», на което майка му неизменно отговаряше: «Не, току-що се лакирах».
Тео не се интересуваше много от ноктите на майка си и колко често ги лакира, но беше почти сигурен, че тя си прави маникюра в салон всеки петък сутрин. Беше забелязал, че ръцете й винаги са хубави.
Защо родителите му се държаха толкова странно? Тео рядко се въздържаше да не задава въпроси, но имаше усещането, че за някои неща е по-добре да не пита. Може би имаше въпроси без отговор. Освен това момчето подозираше, че женените хора си създават навици и правят някои неща много често, без дори да го съзнават.
Докато размишляваше над тези особености, майка му попита:
— Тео, написа ли си домашните?
И този въпрос чуваше поне два пъти всяка вечер, обикновено веднъж от майка си и веднъж от баща си. Те настояваха той да си пише домашните следобед в кантората, преди да си тръгнат за къщи. Тео беше добър ученик и обикновено приключваше с домашните за час, час и половина, а каквото останеше, довършваше в занималнята на следващия ден.
— Тъй вярно, госпожо, всичко е готово — отговори той.
— Кога са следващите дебати? — попита тя.
— Не съм сигурен.
— Няма да ги пропусна, Тео, обещавам ти.
— Искаш ли да изгледаш днешните дебати? Имам ги записани на диск.
Госпожа Буун се усмихна и остави пръчиците си.
— Отлично, Тео. Пускай го!
— Страхотна идея — обади се и господин Буун, който изгаряше от нетърпение да отклони разговора от строежа на обходния път.
Тео извади диска от раницата си и го пъхна в плейъра. През следващия един час гледаха как Тео, Джоуи и Арън се борят с отбора на «Сентръл» и обсъждат аргументите «за» и «против» децата на работниците без документи да посещават държавните колежи в щата. Усмивката не слизаше от лицето на госпожа Буун. Родителите му страшно се гордееха с него. Тео трябваше да признае, че отборът се бе представил много добре.
Дори Джъдж беше като залепен за екрана и не проумяваше как е възможно Тео да бъде на две места едновременно.
5.
Майор Лудвиг ръководеше бойскаутския отряд 1440 като елитно подразделение от морски пехотинци, което се готви за битка. Той държеше неговите четирийсет-петдесет скаути да посещават събранията всеки месец, и то да идват подготвени, и очакваше от тях да се обличат прилежно с униформи. Ръководеше ги, изискваше доста от тях и ги насърчаваше, а понякога се налагаше и да ги дисциплинира. Всъщност майорът беше добродушен като куче, което лае, но не хапе. Момчетата дълбоко му се възхищаваха и не искаха да го разочароват. Тео беше член на отряда вече две години и скоро щеше да стане скаут «Орле». Майорът настояваше за това.