Обходният път щеше да започва от северната граница на града и да описва широк полукръг далече от задръстването и навътре в селскостопанските земи. Щеше да минава много близо до началното училище «Джаксън» и право през чисто новия футболен комплекс до училището. Щеше да разруши «Сейнт Андрю», малка лютеранска църква на повече от двеста години. Щеше да наложи отчуждаването на петдесетина къщи и десетина ферми (сред които тази на семейство Куин). И щеше да понижи стойността на други четиристотин къщи. Щеше да унищожи екопътеката Ред Крийк Трейл, петнайсетина километров черен път, популярно място за пешеходни и велосипедни походи през възвишенията край Стратънбърг. И щеше да пресече реката на две места.
Според хората, които подкрепяха проекта, пътят щеше да намали задръстванията на Батъл Стрийт, като пренасочи по двайсет, двайсет и пет хиляди превозни средства дневно.
Ама че бъркотия, помисли си Тео, докато дояждаше закуската си. Само че този петък той остави други да претеглят аргументите «за» и «против» обходния път. Днес Тео заминаваше на скаутски лагер и почти нищо друго нямаше значение.
— Какъв е планът? — попита майка му, изплакна двете купички и ги остави в мивката.
— Часовете свършват в три и половина и бързо ще се прибера да си взема нещата. Всичко съм приготвил — дрехи, спален чувал, четка за зъби и така нататък. Ще се видим тук в четири и ти ще ме закараш до сборния пункт.
— Хубав план. Върви да си измиеш зъбите. — Всяка сутрин му го казваше.
Тео хукна нагоре по стълбите към банята си, пусна водата, но не си изми зъбите повторно, а грабна раницата си и се върна в кухнята.
— Имаш ли пари за обяд? — Въпросът, който тя му задаваше неизменно пет сутрини седмично.
— Разбира се.
— Написал ли си си домашните?
— Всичко е наред, мамо — каза той, вече запътил се навън.
— Внимавай, Тео, и не забравяй да се усмихваш.
— Ще се усмихвам, мамо.
— Обичам те, Теди.
— И аз те обичам, мамо — отговори той и затвори входната врата.
Джъдж го последва до гаража, където Тео почеса кучето по главата, сбогува се с него, качи се на колелото си и отпраши. Всъщност Тео не се усмихваше. Носеше най-дебелите шини от всички осмокласници и нямаше търпение да се отърве от тях. А ортодонтът все повтаряше: «Може би другия месец». «Теди», промърмори под носа си Тео, доволен, че никой от приятелите му не е чувал да го наричат така. Беше галено име, което само майка му продължаваше да използва. Дори баща му беше минал на «Тео», а понякога, когато му четеше конско, му казваше «Теодор». Докато летеше с колелото си, Тео потръпна ужасено при мисълта как ще го подиграват приятелите му, ако някой случайно чуе това «Теди». Тринайсетгодишните момчета са доста жестоки по отношение на прякорите, а досега Тео беше успял да избегне да му лепнат някой неприятен прякор. Фред Джаспър имаше много бяла кожа и лунички, затова от незапомнени времена му викаха Лунатика. Когато беше десетгодишен, най-добрият приятел на Лунатика, Брандън Тейлър, беше направил дисекция на голяма жаба с нож за пържоли и оттогава му казваха Жабока. Лунатика и Жабока се мъкнеха заедно навсякъде. Горкият Скот Бут с неговата неблагополучна фамилия беше станал обект на безброй колоритни, а често и безвкусни шеги. Викаха му Дупе, Задник и какво ли не. Всъщност почти всяко момче от осми клас беше известно не само с истинското си име, но и с прякора си.
Тео молеше майка си да престане да му казва Теди донякъде от страх да не би да чуе някой. А тя винаги само се усмихваше, все едно това си беше само техен семеен въпрос. Беше го родила и го обичаше повече от всеки друг, така че щом от първия ден го бе наричала Теди, тя вероятно щеше вечно да използва това име. Но само насаме, горещо се надяваше той.
Тео се усмихна и махна на господин Нанъри — симпатичен старец, който можеше с часове да седи на верандата си, без да помръдва. Въздухът беше чист и прохладен, а прогнозата за времето през уикенда беше идеална — не се очакваше никакъв дъжд. Миналия месец отрядът беше на палатки близо до някакви индиански гробни могили в национален природен парк, но три дни не спря да вали. Въпреки това им беше забавно. Само че, когато наоколо е разкаляно, дървата за лагерния огън са мокри и не се разпалват, храната е разкашкана и на никого не му е останала и една суха дреха, по-добре да си стоиш у дома.
Автобусът някога бе боядисан в обичайното жълто и бе превозвал ученици от и до училището. В момента беше тъмнозелен с бял кант, а от двете страни с дебели главни букви пишеше: БОЙСКАУТСКИ ОТРЯД 1440 — СЪВЕТ ОЛД БЛЪФ — СТРАТЪНБЪРГ. Вътре имаше трийсет и осем скаути, всичките с безупречни униформи и страшно развълнувани, че заминават от къщи и от града. На волана беше майор Лудвиг, безспорният лидер на тази група, и след като той провери момчетата по списък и затвори вратата, в автобуса се разнесоха шумни възгласи. Наближаваше четири и половина следобед в петък, а езерото Марло беше на два часа път. Задните седалки бяха отрупани с принадлежности за планинско лагеруване, подредени прилежно под зоркия поглед на майора. Зад него седяха трима бащи на скаути, привлечени като доброволци през този уикенд. Наричаха ги патрул «Старите козли». Пиеха кафе от картонени чаши и се смееха на някаква тяхна си шега. Очевидно се вълнуваха не по-малко от момчетата. Автобусът залъкатуши по задните улици на Стратънбърг, а после се отправи на запад. Извън града движението оредя, километрите се навъртаха, вълнението понамаля и някои скаути задрямаха. Други се заиграха с видеоигри. Един-двама четяха. Тео зяпаше през прозореца, разхлаждан от полъха на вятъра, когато до него седна Харди Куин.