Статията разглеждаше доводите «за» и «против» и беше очевидно, че се зараждат лоши чувства и напрежението е голямо. Докато четеше, Тео усети как коремът му се свива на топка. Защо се забъркваше в такава противна битка? Той беше още дете, а това беше война между твърдоглави политици. После си помисли за Харди и за фермата на семейство Куин. За Джъдж и за негодниците, които го бяха пребили.
Продължи да чете, докато наденичките цвърчаха в тигана. Майка му си тананикаше по халат и готвеше. Баща му беше потънал в деловите страници на «Ню Йорк Таймс». Джъдж скимтеше пред задната врата, несъмнено възбуден от приятния аромат от кухнята. Тео го пусна вътре.
Публичното изслушване за обходния път щеше да се проведе пред окръжната комисия след малко повече от две седмици и по всичко личеше, че ще бъде най-обикновена препирня. Господин Стак се хвалеше, че седемдесет и пет процента от хората в окръга подкрепят обходния път и че неговите поддръжници ще залеят изслушването с вълната на неудържимото си мнозинство. Пълна помия, заявяваше Себастиан Райън от Екологичния съвет на Стратън, съвсем малко хора подкрепяли строителството на обходния път и повечето от тях били бизнесмени, които се надявали да спечелят от него. Противниците щели да се окажат рекордно голям брой.
Тео за пръв път се замисли дали да не присъства на публичното изслушване. Очертаваше се да бъде интересно! Стотици разгневени граждани пред петчленната комисия. Най-вероятно демонстрацията щеше да бъде контролирана, сигурно щеше да има полицаи, пръснати сред хората, за да поддържат реда.
Тео се съмняваше, че родителите му ще го пуснат да отиде, но идеята му допадаше. Реши да си помисли и може би да ги попита по-късно.
Докато ядяха наденички и палачинки, госпожа Буун предложи:
— Да отидем на ранната служба в църквата.
— Добре — кимна господин Буун.
— Харесва ми — обади се и Тео.
Всъщност той нямаше глас по отношение на ходенето на църква, но това рядко го възпираше да споделя мнението си. Ранната служба беше по-приятна. Провеждаше се от девет до десет и не беше толкова задушно, колкото на главната служба от единайсет часа. Облеклото беше по-небрежно и не беше толкова пълно с хора.
— В такъв случай побързайте — подкани ги майка му.
Тео и баща му се спогледаха с учтиво недоумение. Беше малко след седем и половина. Разполагаха с повече от час да се приготвят. Господин Буун можеше да си вземе душ, да се обръсне и да се облече за двайсетина минути. Тео, който още не се бръснеше, щеше да се справи за петнайсет. И двамата знаеха, че на госпожа Буун й трябва най-малко един час да се приготви, а ръчкаше тях да бързат. Ала и двамата си замълчаха. Не си струваше да обсъждаш някои неща.
Следобед, доста време след църквата, Тео неохотно се качи в стаята си и се зае да пише рецензия за една книга. Трябваше да се получи анализ от три страници на главните герои в «Приключенията на Том Сойер» на Марк Твен, една от любимите му книги. Тя му харесваше, но не и че ще прекара голяма част от неделния следобед в писане на домашно за нея. Въпреки това се помъкна нагоре по стълбите и затвори вратата на стаята си. Но не можа да намери книгата. Търси я навсякъде, после слезе в хола и потърси и там.
— Може да си я оставил в кабинета си в кантората — предположи майка му.
Бинго! Точно там беше.
— Връщам се след минутка — каза Тео.
Той потегли с колелото и десет минути по-късно спря пред задния вход на «Буун и Буун». Отключи вратата и влезе в малката стая, която наричаше свой кабинет. Намери книгата, където я беше оставил, на една етажерка до плаката календар с мачовете на «Минесота Туинс».
Тео не можеше да си спомни кога за последен път е оставал сам в кантората. Тук винаги беше пълно с адвокати, които говореха по телефона, влизаха и излизаха клиенти, тракаха принтери, Елза дирижираше дейностите и направляваше движението, а Джъдж се прокрадваше, търсейки къде да подремне или какво да похапне. Сега обаче, в неделя следобед, не се чуваше нито звук. Беше зловещо тъмно и тихо, когато Тео се промъкна по коридора и отиде до предния прозорец край бюрото на Елза. Заседателната зала с тъмните й кожени столове и натежали от книги полици беше тържествено притихнала. Тео реши, че мястото му допада повече, когато има хора.
Старите дървени подове проскърцаха, когато той тръгна обратно към кабинета си. Преди помещението служеше за хранилище. За да стигне до там, минаваше покрай два големи склада, пълни с безброй бели кашони, подредени спретнато. Но нещата се променяха. Дигиталната епоха тласна по-възрастните адвокати като двамата Буун към света на компютърните директории за съхранение на данни, при това според Тео — тъкмо навреме. Защо да съсипват толкова много дървета за производството на огромно количество хартия, която става безполезна почти веднага след като бъде прибрана на съхранение? Беше обсъждал тези неща с родителите си. На тринайсет Тео вече беше природозащитник.