Тео не откри много за господин Стю Малцоун, но кратка статия от стар брой на «Стратънбърг Газет» сложи черешката на тортата. Беше съобщение за сватба отпреди две години. Стю Малцоун, на двайсет и три години, току-що се беше сгодил за Белинда Стак на двайсет и една, дъщеря на господин Мичъл Стак. Булката и младоженецът учеха в колежа «Стратън». На годежната снимка се виждаха усмихнатите лица на мъж и жена, които изглеждаха по-млади от възрастта си.
Тео отново прегледа телефонния указател, за да се убеди в нещо, в което вече беше почти сигурен — че в Стратънбърг има само един Мичъл Стак.
Свят му се зави, докато се опитваше да подреди фактите и да ги навърже. Господин Джо Форд Бързия тайно купуваше земя, която да разработи и да реализира огромна печалба, когато обходният път бъдеше построен. За тази цел беше основал корпорация ПЛТ като параван. Петимата членове на окръжната комисия щяха да гласуват, за да одобрят или да не одобрят пътя. От петимата най-гласовит привърженик на строежа беше господин Мичъл Стак. Неговият зет Стю, все още съвсем млад, беше получил от Джо Форд двайсетпроцентен дял в ПЛТ, и то по начин, който нямаше да се разчуе. На хартия въпросният дял беше на стойност четиристотин хиляди долара още преди Джо Форд да започне да разработва парцела. Преспокойно би могло да се допусне, че делът от двайсет процента ще струва много повече, след като Джо Форд изравни със земята всичко в имота и го застрои с мотели, молове, заведения за бързо хранене и паркинги.
Тео изведнъж почувства как коремът му се свива — неприятно, пулсиращо усещане, от което започна да му се повдига. Отиде в тоалетната си, наплиска лицето си с вода и каза няколко думи на Джъдж, който изглеждаше напълно невъзмутим.
Един час по-късно Тео се бе изтегнал на леглото си, вперил поглед в тавана, а «Приключенията на Том Сойер» лежеше отворена и забравена върху бюрото му. Не беше написал и ред.
Продължаваше да мисли за баща си. Уудс Буун беше уважаван адвокат, който се гордееше със своята етика и с професионализма си. Отнасяше се присмехулно към свои колеги, които пестяха усилията си или се забъркваха в неприятности. Членуваше в комисиите на адвокатската колегия, за да стимулира етичното поведение на юристите. И така нататък. Как бе възможно да участва в такава съмнителна сделка? Беше подготвил документите, необходими за учредяването на корпорация ПЛТ, и с години беше представлявал Джо Форд. Господин Буун дори подкрепи строителството на обходния път по време на разговор у дома.
Тео призна пред себе си, че има голяма вероятност баща му да не е знаел за Стю Малцоун. Всъщност сигурно никога не го беше виждал. Може би не беше виждал нито господин Койл, нито господин Кайзър. На Тео му се искаше да вярва, че баща му работи само за Джо Форд и прави каквото клиентът поиска от него. Тео се вкопчи в това убеждение, но все още беше смутен от откритието си.
Нямаше извършено престъпление — не от Джо Форд и със сигурност не от господин Буун. Но нещо не беше наред. Вярно, че близък роднина на семейството на господин Стак щеше да прибере солидна печалба от одобрението на обходния път, а ако се разчуеше преди гласуването, господин Стак щеше да бъде унизен и може би щеше да напусне окръжната комисия. Оповестяването на факта преди гласуването вероятно щеше да спре обходния път.
Тео обаче знаеше, че разполага с информация, която не би трябвало да има. За пореден път си беше наврял носа сред тайните документи на «Буун и Буун» и беше допуснал очите му да видят забранени неща.
И какво трябваше да направи сега? Може би Айк щеше да знае.
23.
До края на учебните занятия в понеделник групичката активисти бяха съставили впечатляващ списък от почти четиристотин деца, които играеха футбол в комплекса. Към инициативата беше привлечен и Чейс, осмокласник, завеян учен, компютърен магьосник и понякога хакер. Чрез заснетите автомобилни номера от Тео и Ейприл в събота във футболния комплекс екипът изготви списък на колите, пикапите и микробусите. Междувременно Чейс нападна онлайн регистъра на автомобили на окръга и след по-малко от трийсет минути беше проникнал в списъците с имената и адресите на собствениците. Те пък ги отведоха до имената на много деца.
Някои имена ги насочиха към страници във Фейсбук и имейл адреси, други не. Поне не веднага. Но колкото повече активистите обработваха списъка си, ровеха в него и го допълваха, толкова по-достоверна информация извличаха.
Планът им вече се оформяше. Дори си направиха своя страница във Фейсбук и я нарекоха «Обходен път за никъде».