Зрителите не разбираха и продължиха да изразяват недоволството си.
Господин Маунт пристъпи напред и каза:
— Добре, да прекъснем за момент и да премислим всичко.
Целта беше да заснемат двуминутно видео, от което трийсет секунди да бъде сцената с дебата. Режисирани от господин Маунт, направиха още един дубъл, после още един. На третия дубъл двата отбора започнаха да си крещят и да се нагрубяват: «Лъжец!», «Мошеник!», «Нищожество!», с цел по-силно въздействие. Зрителите хвърляха към подиума разни неща, а Джъстин продължаваше да дърдори.
Всички лица бяха скрити зад хирургически маски, така че усмивките и смехът също бяха прикривани с лекота. Половин час по-късно Тео, Харди и господин Маунт бяха доволни. Разполагаха с достатъчно видеоматериал за страхотна първа сцена.
Заснемането на останалата част щеше да е по-трудно. За втората сцена им трябваха много повече актьори и имаше по-голяма опасност нещо да се обърка.
В сряда след училище активистите се събраха на старото игрище за софтбол, недалече от прогимназията на Стратънбърг. Сезонът по софтбол щеше да започне след няколко месеца и следобед игрището трябваше да е празно. Но в Стратънбърг, както и в повечето градове, не оставаше празно игрище през футболния сезон, когато треньорите все оглеждаха кварталите за открито място за някоя бърза тренировка. Дори се разразяваха схватки. Хубавият нов футболен комплекс до началното училище «Джаксън» беше построен, за да осигури достатъчно място и да намали напрежението. Пълнеше се пет следобеда от седмицата и през почивните дни, но явно футболните игрища никога нямаше да стигат.
Всъщност не се очертаваше никакъв мач, поне не организиран. Точно в четири следобед започнаха да се стичат автомобили и велосипеди. Появиха се много играчи от отбора на Харди, «Ред Юнайтед», и бързо се преоблякоха с екипите си. Треньорът им Джак Фортънбъри донесе чанта с топки, няколко оранжеви конуса и малка портативна врата с мрежа, а също няколко тренировъчни екипа за «противниковия» отбор. Другият отбор беше от нетрениращи футбол, привикани от Харди и Тео, повечето техни съученици. Общо около петнайсет играчи запълниха игрището, половината с екипи на «Ред Юнайтед», половината с бели тренировъчни фланелки, но всички бяха с жълти хирургически маски, като че ли въздухът беше отровен. Покрай игрището родители бяха вдигнали собственоръчно изработени лозунги: СПРЕТЕ ОБХОДНИЯ ПЪТ; ЗАЩИТЕТЕ ДЕЦАТА НИ; НЕ НА ИЗГОРЕЛИТЕ ГАЗОВЕ ОТ ОБХОДНИЯ ПЪТ, и така нататък. Родителите също бяха с жълти хирургически маски. Много от възрастните бяха или от семейство Куин, или техни роднини.
За подсилване на въздействието или може би за внасяне на хумористична нотка господин Фортънбъри и господин Маунт бяха надянали обемисти противогази от Първата световна война. Не бяха истински — Харди ги беше открил онлайн за по десет долара, — но изглеждаха автентични.
Тео отговаряше за специалните ефекти и след като изчислиха посоката на вятъра двамата с Чейс пуснаха муха в кацата с меда. Без никой да ги забележи, те запалиха една димка, хвърлиха я на земята и бързо побягнаха. Лекият ветрец поде синкавия пушек във въздуха и го разнесе над игрището. Тео си беше подготвил домашното. Общината беше забранила използването на фойерверки, освен с нужното позволение, а Тео, разбира се, беше предпочел да не взема разрешение. Фойерверките обаче бяха определени като преносими средства и обекти, издаващи силен шум, когато бъдат задействани. По мнение на Тео градските разпоредби не забраняваха използването на безшумни димки. Това се беше подготвил да твърди Тео, ако го пипнеха. Но едва ли щяха да го пипнат. Кой щеше да се оплаче? Всички присъстващи бяха, така да се каже, от един отбор.
Над игрището се спусна лека мъгла и мачът започна.
Всъщност не беше мач, по-скоро няколко момчета гонеха топката и я ритаха колкото се може по-надалече. Всички кашляха и се давеха, а под безстрашните указания на Тео някои дори започнаха да припадат от задух, сякаш отровени от изгорелите газове. Тео и Харди снимаха феновете и техните лозунги, а също треньорите, които се мъчеха да крещят под противогазите. Заснеха изпълнението на една дузпа, при която вратарят се строполи като мъртъв точно когато топката прелетя край него.
Заключителната сцена беше жалка картинка — всички играчи се бяха проснали на игрището, задъхани и хриптящи, неспособни да продължат мача, същински умиращи войници, покосени на бойното поле след жестоко сражение.
Възрастен мъж от съседна къща се появи и започна да задава въпроси.
— Откъде е този дим?