Гриф се сепна, все едно са го зашлевили, но бързо се овладя и не каза нито дума. Нищичко. Присви очи, стисна зъби и не й отговори.
Тя чака дълго и постепенно изражението й се смекчи. Момчетата играеха игрички, така че защо и тя да не се включеше.
— Бакстър?
Бакстър нервно потропваше по масата, но не каза нищо.
— Момчета, можем да седим тук цяла сутрин — увери ги тя.
Зад нея господин Маунт се мъчеше да овладее усмивката си. Той тайничко се възхищаваше на това, че момчетата се предпазват взаимно и поемат наказанието си заедно.
— Господин Маунт, бихте ли извели навън Бакстър, Гриф и Уди? — помоли го госпожа Гладуел. — Искам да поговоря с Тео насаме.
Тримата мълчаливо последваха господин Маунт и излязоха от занималнята. Когато вратата се затвори, Тео се почувства напълно изолиран.
— Погледни ме, Тео — тихо каза тя. Той вдигна глава и я погледна в очите. — Знам, че седмицата е трудна за теб. Сигурно се чувстваш жертва. Полицията те е погнала. Някой се опитва да те натопи за кражба. Преследват те. Тормозят те. Снимката, на която излизаш от полицията заедно с родителите си, е навсякъде в интернет. Разпространяват се лъжи. Носят се неконтролируеми слухове. Разбирам всичко това, Тео. На твоя страна съм и се надявам да го знаеш.
Той успя леко да кимне.
— Сигурна съм, че не ти си започнал боя. Искам да ми кажеш точно какво се случи, става ли?
— Участвах в сбиване — каза Тео.
— Но кой го започна?
— Участвах в сбиване, а това не е разрешено. — Страшно му се искаше да отмести поглед, но някак устоя и продължи да я гледа в очите.
Тя беше разочарована и дори обидена и Тео се почувства отвратително. Смяташе я за свой приятел, за съюзник, за авторитетна личност, която се опитва да му помогне, а той изобщо не й помагаше.
След продължително напрегнато мълчание госпожа Гладуел каза:
— Значи няма да ми кажеш какво се случи.
Тео поклати глава. Болеше го повече, като я движеше.
Последва жесток въпрос:
— Какво ще си помислят родителите ти, когато им се обадя и им съобщя, че си отстранен от училище заради побой?
— Не знам — успя да прошепне Тео, ужасен от перспективата. Да се изправи пред родителите си щеше да е по-лошо от ритника в главата. Остра болка го прониза в корема, когато си представи физиономиите им.
— Добре. Моля те, излез навън.
Тео скочи от стола си и излезе от стаята. Когато прекрачи прага, видя останалите трима и прокара показалец по устните си. Гроб съм. Не съм ви издал, вие също не го правете.
Дойде ред на Бакстър. Той влезе в стаята и се върна на масата, все едно ще го екзекутират.
— Ти ли подметна на Тео нещо във връзка с неприятностите му? — попита госпожа Гладуел.
Никакъв отговор.
— Да си го дразнил или тормозил?
Никакъв отговор.
— Уди ли те удари в лицето?
Никакъв отговор.
— Или Тео?
Нищо.
— Излез, моля те, и изпрати Уди.
Когато излезе навън и видя останалите трима, Бакстър плъзна пръст по устните си. Никой да не пропява.
Докато госпожа Гладуел въртеше Уди на шиш, Тео, Гриф и Бакстър седяха на дървена пейка под надзора на господин Маунт, на когото му беше жал за момчетата. Бяха добри деца и отстраняването им от занятия нямаше да постигне нищо. Но все пак правилата си бяха правила.
От четиримата Уди последен би се огънал под натиск, така че и той отказа да отговаря на въпросите на госпожа Гладуел. Когато тя го попита дали е ударил Бакстър, Уди отговори:
— Мога да ви кажа само името, чина и номера си.
— Много смешно, Уди. Да не мислиш, че това е някаква игра?
— Не.
— Ти ли посегна пръв?
— Отказвам да обсъждам вината си — отговори той.
— Върви си!
Най-слабата брънка беше Гриф, а когато и той издържа разпита на госпожа Гладуел, без да проговори, тя отново събра всички момчета в стаята.
— Ето какво — каза директорката. — Отстранявам ви за един ден заради побоя и за още един ден заради отказа да сътрудничите. Днес е четвъртък, наказанието важи за днес и за утре. Ще се върнете на училище в понеделник, а оттогава започва да тече трийсетдневен изпитателен срок. Само едно нарушение през тези трийсет дни, и ще ви отстраня за цяла седмица.