И то какъв приятел! Тео не успя да сдържи усмивката си, докато си припомняше сблъсъка. Възхищаваше се на бързината и безстрашието, с които Уди се намеси и накара устатия Бакстър да млъкне. Освен това Тео имаше усещането, че Уди не е приключил. Най-вероятно щеше да причака Бакстър някъде извън училище и да затвори и другото му око. Тео се надяваше, че собствените му дни на бойното поле са приключили, обаче разчиташе Уди да е наблизо в случай на нужда.
На вратата се почука тихо.
— Влез — обади се Тео.
Беше Елза — със зачервени очи и сълзи по бузите. Тя светна лампата и разпери ръце да го прегърне.
— Толкова съжалявам, Тео.
— Няма нищо, няма нищо — успокои я той. Никак не му се искаше хората, които го обичат, да разиграват драми. Стоически издържа прегръдката. — Добре съм, нищо не се е случило. — Започваше да се дразни.
Елза стоеше и триеше бузите си с кърпичка.
— Не мога да повярвам. Ти си най-доброто дете на света.
— Може би не. Само в челната петорка съм. Всичко е наред, Елза.
— Кой те нападна?
— Никой. Беше просто глупаво сбиване. Нищо особено.
Тя попи очите си с кърпичката и започна да си дава сметка, че съчувствието й не е подобаващо оценено.
— Аз все още те обичам, Тео — увери го Елза, все едно беше убил някого.
— Добре съм, Елза, добре съм. — А сега били се махнала, ако обичаш?
Тя си тръгна и Тео угаси лампите. Двамата с Джъдж отново потънаха в мрачен, но всъщност приятен размисъл. Пет минути по-късно на вратата отново се почука.
— Да — обади се Тео.
Вратата се открехна и вътре влезе Дороти, секретарката по свързаните с недвижими имоти дела на баща му. Тя светна лампата и попита:
— Добре ли си, Тео?
— Да — отговори лаконично той и за миг се уплаши, че тя ще се метне към него да го прегърне, като че ли той се нуждае от физическата й подкрепа.
— Не мога да повярвам. Защо са те отстранили от училище?
— Чисто и просто понеже се сбих. А това не е позволено.
— Да, разбира се, Тео, обаче вината не е твоя.
Тео поклати глава и погледна през прозореца. Колко пъти щеше да се наложи да обяснява какво се е случило?
— Няма значение чия е вината. Сбиването си е сбиване.
Дороти се умълча неловко и накрая каза:
— Е, ако се нуждаеш от приятел, аз съм наблизо.
— Благодаря. — Да бе! Как ли не съм отишъл да споделям проблемите си с човек на възрастта на майка ми!
Дороти излезе и Тео отново загаси лампата. Мобилният му телефон изпиука — беше получил съобщение от Ейприл Финмор.
Сега чух. Добре ли си?
Аха. В кабинета съм. Не уча. Яко!
Ами вашите?
Мама е в съда, татко не ми е сърдит.
Кого удари?
Не знам точно, здраво се бихме.
Рани? Кръв?
На Тео изведнъж му се прииска да може да се похвали с повече геройства. И по присъщия за него начин попреувеличи:
Сцепена устна. Кръв.
Уау! Кога щете видя?
После. Сега учи!
И Тео отново потъна в размисъл. Пет минути по-късно на вратата се почука. Още преди да отговори, в стаята влезе Винс и светна лампата. Вече цялата кантора се бе изредила да му окаже съчувствие. Разбира се, освен Марсела Буун, която всеки момент щеше да пристигне.
Винс беше неин правен асистент от години. Той вършеше черната работа по бракоразводните дела на госпожа Буун, а това невинаги беше приятно. Прекарваше много време извън кантората, разследваше клиенти, шпионираше съпрузите им и проверяваше фактите. Тео от години знаеше, че клиентите по бракоразводните дела често не казват истината на адвокатите си, затова възлагаха на Винс да провери историите им. Той беше на около трийсет и пет, неженен, симпатяга с тежка работа.
Елза беше влязла разплакана, Дороти изглеждаше на ръба на нервна криза, но не и Винс. Той се облегна на вратата и каза:
— Браво на теб, Тео. Здраво ли го фрасна?
Тео най-накрая се усмихна. Знаеше, че ще разкаже случилото се десетки пъти, така че защо да не го поукраси мъничко?
— Аха — отговори той.
— Само така. Виж, Тео, днес си научил ценен урок. Настъпва момент, когато човек трябва да отстоява позициите си при всякакви обстоятелства.