— Смятате ли да отправите обвинение на Тео? — попита госпожа Буун.
— Още не сме решили — отговори Хамилтън. — Но може да се каже, че се ориентираме натам.
Семейство Буун обмисляха думите му, без да коментират. Госпожа Буун драскаше нещо в бележника си. Тео се бореше със сълзите. Знаеше, че е невинен и няма нищо общо с кражбата, но полицията не му вярваше. Чудеше се дали родителите му му вярват.
Ворман наруши мълчанието с още лоши новини:
— Бихме искали да претърсим къщата — каза той.
Господин и госпожа Буун се озадачиха.
— За какво? — попита господин Буун.
— За доказателства — отговори Ворман. — За останалите откраднати вещи.
— Не може да се отнасяте към нас като към най-обикновени престъпници — гневно заяви госпожа Буун. — Това е възмутително.
— Няма да се съгласим на обиск — каза господин Буун.
— Не ни е нужно съгласието ви — възрази Ворман с противна усмивка. — Имаме заповед за обиск.
Той извади няколко сгънати листа от джоба си и ги плъзна по масата. Госпожа Буун намести очилата си и прочете документа от две страници. Приключи и го подаде на съпруга си. Тео изтри една сълза с опакото на дланта си.
14
През следващия половин час спориха за подробностите. Въздухът сякаш се беше сгъстил от напрежение, а репликите, разменени между полицаите и родителите на Тео, бяха доста резки. Най-накрая се споразумяха, че семейство Буун няма да влизат в дома си до пет часа следобед, когато щяха да се срещнат с инспекторите и полицаите, които ще извършат обиска.
Единственото, което успя да каже Тео, беше:
— Само си губите времето. Нищо няма да намерите там.
И двамата му родители му наредиха да мълчи.
След като Хамилтън и Ворман си тръгнаха, Тео най-сетне си възвърна дар словото и увери родителите си, че не е замесен в никакво престъпление и че обискът ще бъде загуба на време. И тримата бяха смаяни от обрата на събитията. Тео никога не беше виждал родителите си толкова объркани и дори уплашени. Бяха се споразумели да се посъветват с адвокат по наказателно право, техен приятел, и госпожа Буун излезе от заседателната зала, за да му се обади.
В два следобед господин Буун докара Тео обратно в училището, където се срещнаха с госпожа Гладуел. Тео се извини за сбиването. Господин Буун я увери, че двамата със съпругата му разбират решението й да отстрани Тео от училище и го приемат. Разбира се, били разочаровани, но подкрепяли решението на госпожа Гладуел. След това Тео си взе колелото, установи, че гумите му не са срязани, и потегли обратно към кантората.
Родителите му бяха заети с клиенти и с неотложни правни дела. Бяха затворили вратите си и сякаш бяха забравили за него. Елза, Винс и Дороти също бяха затрупани с камари документи, които им бяха много по-интересни от разговора с тринайсетгодишен младеж. Или пък просто Тео беше прекалено чувствителен. Той и Джъдж в крайна сметка се оттеглиха в кабинета му и Тео се зае да си пише домашните. Нищо не се случваше. Не можеше да престане да мисли за Спайк Хок, едно момче, което живееше на няколко пресечки и беше прекарало осемнайсет много неприятни месеца в затвора за малолетни на триста километра от тук, когато в девети клас го спипали да продава дрога. Тео не познаваше Спайк и никога не беше разговарял с него, обаче беше чувал много истории за живота му зад оградата от метална мрежа и бодлива тел. Банди, побои, жестоки надзиратели, отвратителен и дълъг списък. Спайк така и не си взе поука и се върна към живота на улицата. Тео беше в съдебната зала, когато седемнайсетгодишният Спайк беше осъден като възрастен на двайсет години затвор за многобройни престъпления. Спайк даде показания, помоли за снизхождение и обвини за проблемите си ужасните условия в затвора за малолетни, в които беше живял.
Спайк беше кораво хлапе от улицата. Тео не беше. Той беше свястно момче от добро семейство, бойскаут, отличен ученик с много приятели. Как щеше да оцелее, затворен заедно с побойници и бандити? Откъснат от родителите си, от приятелите си, от Джъдж. Страхът го завладя и вече не беше способен да мисли за нищо друго. Изтегна се на легълцето на Джъдж и за щастие заспа до кучето си.
Събуди го звънът на мобилния му телефон. Беше Ейприл Финмор.
— Къде си, Тео? — напрегнато попита тя.
— В кабинета — каза той и скочи на крака. — Защо?
— Аз съм в Съда за животни с мама и с госпожица Петюния. Нуждаем се от помощта ти.
— В момента съм малко затруднен.