— Хайде, Тео, много сме уплашени и се нуждаем от теб. Няма да отнеме дълго.
— Не съм обещавал да помогна на тази жена.
— Знам, знам, обаче тя е много разстроена и има нужда от приятел. Моля те, Тео. Не може да си позволи истински адвокат и… ами вече цял час не спира да плаче. Моля те.
Тео се замисли за секунда. Никой не му беше нареждал изрично да не мърда от кабинета. Всички останали изглеждаха адски заети и вероятно изобщо нямаше да забележат отсъствието му.
— Добре — каза той и затвори телефона си. — Стой тук, Джъдж!
Измъкна се през задния вход, заобиколи тичешком до предната част на сградата и тихо свали велосипеда си от верандата. Десет минути по-късно го заключи на стойката пред съдебната палата.
Госпожица Петюния отглеждаше цветя и билки в задния двор на малката си къща извън Стратънбърг. Всяка събота сутрин от март до октомври тя носеше цветята си на пазара на производителите в Леви Парк, близо до реката. Там заедно с десетки други фермери, градинари, цветари, рибари, млекари и търговци излагаше стоката си на сергиите, подредени в спретнати редици върху малки, старателно разделени и контролирани парцели. Тъй като госпожица Петюния продаваше билките и цветята си от много години, нейната сергия беше може би най-хубавата, точно до входа на пазара. До нея се намираше сергията на Мей Финмор, ексцентричната майка на Ейприл, която произвеждаше и продаваше козе сирене. Госпожица Петюния също беше доста особена, така че с годините двете жени бяха станали близки приятелки.
Пазарът беше много популярен и при хубаво време в събота сутрин на него се изсипваше целият град. Там можеше да намериш буквално всякакви храни. Тортилите на Криспино бяха безспорният фаворит и още от десет сутринта пред сергията му се образуваше опашка. Марта Лу продаваше своите „световноизвестни“ джинджифилови бисквитки на килограм и винаги привличаше тълпи. Много от производителите разчитаха на пазара, за да реализират продукцията си, и имаше списък на хора, които чакаха да се освободят сергии.
Тъй като госпожа Буун прекарваше малко време в кухнята, пазарът не привличаше вниманието на семейството. Тео и баща му играеха голф в събота сутрин, като започваха в девет и обядваха в един часа. За Тео това беше много по-важно от купуването на домати и вегетариански бургери.
Госпожица Петюния имаше неприятности със закона заради любимата си лама Луси. Ейприл спомена за проблема пред Тео предишния ден на обед, но той беше твърде ангажиран със собствените си грижи, за да се разтревожи за госпожица Петюния. По молба на Ейприл обаче проучи как стоят нещата съгласно градските разпоредби и закони. Беше й предал информацията и що се отнася до собственото му участие, смяташе въпроса за приключен.
Убеден, че вече е белязан и че целият град говори за него, особено край сградата на съда, Тео влезе през страничната врата и забърза надолу по задното стълбище. Съдът за животни се помещаваше на приземния етаж — подходящо място за най-нископоставения съд в страната. Истинските адвокати правеха всичко по силите си да го избягват. Хората с оплаквания сами си бяха адвокати и точно това привличаше Тео към този съд. Поне в повечето случаи. Днес обаче явяването му в съда не породи у него никакво вълнение.
За пръв път в живота му съдът беше място, което му се искаше да избягва.
Мина през входа и се запъти навътре. По средата на залата минаваше прашна пътека, от двете страни на която имаше сгъваеми столове. От дясната си страна Тео видя Ейприл, майка й Мей и трета жена, която предположи, че е госпожица Петюния. Имаше лилава коса и кръгли бабешки очилца с яркооранжеви рамки. Ейприл я беше описала като „по-странна от майка ми“.
Тео седна и шепнешком поведе разговор с жените.
Съдия Йек не беше на мястото си. От другата страна на пътеката чакаха няколко души. Единият от тях беше Бък Боланд, по-известен като Бък Надувката, облечен с обичайната си прилепнала униформа от „Ол-Про Секюрити“. Бък носеше униформата навсякъде, дори когато не беше на работа; беше с нея и в понеделник сутринта, когато спря Тео, докато пресичаше задния му двор. Беше стиснал колелото му и го беше заплашил. Преди това беше хвърлил камък по него, а сега го гледаше злобно от другата страна на пътеката, като че искаше да го удуши.
Престарялата секретарка на съдия Йек седеше на маса в ъгъла, решаваше кръстословица и се мъчеше да не заспи. Няколко минути по-късно съдия Йек се показа от вратата зад бюрото си и каза:
— Не ставайте.