Никой и не понечи да се изправи. В Съда за животни, известен като Котешкия съд, нямаше формалности. Съдията носеше обичайното си облекло — джинси, войнишки боти, риза без вратовръзка и старо спортно сако, а освен това се държеше с обичайното презрение към работата си. Някога беше работил в адвокатска кантора, но не бе успял да се задържи на работа. Ръководеше Съда за животни, понеже никой друг не го искаше.
— Така, така — каза той с усмивка, — отново господин Буун.
— Здравейте, господин съдия — поздрави Тео. — Винаги се радвам да ви видя.
— И аз вас. Кой е клиентът ви?
— Госпожица Петюния Планкмор, собственичка на животното.
Съдия Йек зачете някакви документи, после погледна към Бък Надувката.
— А кой е господин Боланд?
— Аз — отговори Бък.
— Много добре. Страните могат да се приближат и ще се опитаме да оправим нещата.
Тео познаваше процедурите и двамата с госпожица Петюния минаха през малката вратичка на подсъдимата скамейка и седнаха на маса по-близо до съдията. Бък ги последва и седна възможно най-далече. Когато се настаниха, съдия Йек каза:
— Господин Боланд, вие сте подали оплакване срещу госпожица Петюния. Говорете пръв. Не ставайте, просто ни разкажете какво се случи.
Бък се огледа неспокойно и поде:
— Ами, господин съдия, аз работя в „Ол-Про Секюрити“ и фирмата има договор с фермерския пазар.
— Защо носите оръжие? — попита съдията.
— Защото съм охранител.
— Не ме интересува.
— И имам разрешително.
— Не ме интересува. Не допускам оръжия в съдебната си зала. Моля ви да го свалите.
Бък хвана кобура си и го откачи от колана. После остави пистолета на масата.
— Тук горе — нареди съдията и посочи бюрото си.
Бък тромаво пристъпи напред и сложи оръжието си където му наредиха. Беше много голям пистолет.
— Сега продължете — подкани го съдия Йек, когато Бък се върна на мястото си.
— И така, работата ми е да се грижа за сигурността на фермерския пазар. Двама охранители сме, аз и Франки. Той работи в западния край, аз наблюдавам предната част. Така е от няколко месеца. Госпожица Петюния има сергия близо до главния вход и продава там цветя и билки, а вдясно от сергията има свободно място, където държи ламата си.
— Допускам, че става дума за Луси — обади се съдията.
— Да, сър. Преди две съботи минавах покрай сергията й, както винаги… Просто си вършех работата, разбирате ли, а ламата се приближи и се втренчи в мен. Очите ни са почти на едно ниво и отначало си помислих, че тя може да се опита да ме целуне.
— Ламата целува ли хора? — прекъсна го съдия Йек.
— Тя е много мила лама и обича хората, поне повечето хора — избъбри госпожица Петюния.
Съдия Йек я погледна и каза учтиво, но твърдо:
— След малко ще ви дам думата. Моля, не ни прекъсвайте.
— Извинете, господин съдия.
— Продължете.
Бък глътна възголемия си корем и продължи:
— Да, господине, ламата целува хора, особено малки деца. Доста е отвратително, ако питате мен, но край нея обикновено се навъртат хора, за да я разгледат по-добре, и тя понякога, така да се каже, се навежда и целува някого.
— Добре, добре. Установихме, че ламата Луси обича да целува хора. Продължете.
— Да, сър. Както казах, ламата се приближи до мен. Взирахме се един в друг няколко секунди, после тя вирна нос, което означаваше, че не е доволна, наклони глава назад и се изплю в лицето ми. Ама много обилно, не бяха само няколко пръски. Беше отвратително — лепкава и смрадлива плюнка.
— Ламите плюят ли по хората? — попита съдия Йек развеселено.
— О, да, господин съдия, при това го направи много бързо. Изобщо не го допусках.
Мей Финмор, майката на Ейприл, беше шумна и недодялана жена, на която винаги можеше да разчиташ да направи не каквото трябва. Тя се изсмя и изобщо не се постара да го прикрие.
— Достатъчно — строго нареди съдия Йек, макар че самият той всеки момент щеше да прихне. — Продължете, господин Боланд.
— Няколко деца гледаха и според мен знаеха, че ламата обича да плюе, така че, когато тя ме заплю в лицето, те се разкикотиха. Беше адски неловко и аз се вбесих, затова, след като си избърсах лицето, отидох при госпожица Петюния и й разказах какво се е случило. „Ами Луси не те харесва“, каза тя. „Пет пари не давам дали ме харесва — отговорих, — обаче не може да плюе по хората, особено по охраната.“ Тя изобщо не се извини, всъщност според мен й стана забавно.