— Ламата на каишка ли е? Вързана ли е по някакъв начин? — попита съдия Йек.
— Не, сър, не е. Просто се мотае около сергията на госпожица Петюния. Винаги има деца, които я галят и се лигавят около нея. Обсъдихме въпроса няколко минути и понеже си дадох сметка, че собственичката няма да предприеме нищо, реших да се махна, да се успокоя и да си измия лицето. Но държах ламата под око и мисля, че тя също ме държеше под око. Част от работата ми е да наблюдавам главния вход. Някои хора се опитват да изнесат стоки, които не са платили, и мое задължение е да се погрижа за почтеността им, нали ме разбирате, господин съдия?
— Да, разбира се.
— Така или иначе, половин час по-късно си вършех работата и отново минах покрай сергията й. Дума не обелих нито на нея, нито на ламата. Спрях и докато си говорех с господин Дъдли Бишъп, усетих нещо зад гърба си. Той замълча. Обърнах се и отново видях ламата да се блещи срещу мен. Преди да успея да се дръпна, тя за втори път плю в лицето ми. Беше отвратително, както и първия път. Дъдли е тук като свидетел.
Господин Дъдли Бишъп вдигна ръка от един сгъваем стол в залата.
— Вярно ли е, господин Бишъп? — попита съдията.
— Всяка дума — отговори свидетелят.
— Продължете, господин Боланд.
— Ами много се разстроих. Хората ми се смееха, нали разбирате, така че избърсах лицето си и отидох при госпожица Петюния. Тя беше видяла какво се случи, но изобщо не беше притеснена. Каза ми, че ако не се доближавам до ламата, всичко ще бъде наред. Обясних й, че имам правото да си върша работата и че проблемът е неин, а не мой. Настоях да предприеме нещо с проклетата лама. Тя обаче отказа. Аз отново се успокоих и се помъчих да стоя на разстояние. Доближах ли се до входа, ламата преставаше да прави каквото там правеше и ме поглеждаше злобно. Поговорих с Франки и му предложих да си разменим местата до края на смяната, но той не искаше да има нищо общо с ламата. Казах, че трябва да се обадим на Службата за контрол над животните, и го направих. Дойде един служител, който си поговори с госпожица Петюния. Тя заяви, че нито една градска разпоредба не изисквала ламите да са на каишка или нещо подобно, и служителят се съгласи с нея. Явно е напълно нормално ламите да обикалят из градовете на воля и да плюят по хората.
— Не знаех, че в Стратънбърг има такъв проблем — отбеляза съдия Йек.
— Е, вече има. Има и още, господин съдия.
— Продължете.
— Миналата събота се случи отново, но беше дори по-неприятно. Стоях на разстояние от животното и си вършех работата възможно най-добре, като гледах да го избягвам и дори да не го поглеждам. Дума не обелвах на госпожица Петюния и на никой край нея. Другата жена, госпожа Финмор, която държи съседната на цветарската сергия и продава козе сирене, има паякообразна маймуна, която се навърта там, привлича клиенти и увеличава продажбите, струва ми се.
— Какво общо има маймуната с ламата?
— Ще ви кажа. Понякога маймуната седи на гърба на ламата, все едно я язди, и това винаги е атракция. Събират се деца и снимат. Някои хора дори снимат децата си с ламата и маймуната. Едно момиченце обаче се уплаши и се разпищя. Аз се приближих и щом ме видя, ламата хукна към мен. Не бях и на трийсет крачки от нея, но тя въпреки това ме нападна. Не исках пак да ме наплюе, затова се дръпнах. Но ламата продължи да приближава, а маймуната я беше яхнала като някакъв каубой. Когато разбрах, че ламата не се шегува, се обърнах и хукнах да бягам. Колкото по-бързо тичах, толкова по-бързо тичаше и ламата. Чувах как маймуната врещи и се забавлява. Беше към осем часа, така че пазарът беше пълен с хора и всички се смееха. Не знаех дали това чудо ще ме ухапе. Замислих се дали да не извадя пистолета и да се защитя, но имаше твърде много народ, пък и не исках да убивам животно. Тичахме нагоре-надолу по пътеките из целия пазар, хората се смееха, маймуната врещеше… беше ужасно.
Съдия Йек вдигна една папка, за да прикрие лицето си. Всеки момент щеше да се разсмее. Тео огледа залата и установи, че всички се забавляват.
— Не е смешно, господин съдия — отбеляза Бък.
— Продължете.
— Ами всичко приключи, когато паднах. Препънах се пред сергията за дини на Бъч Такър и преди да успея да се изправя, ламата се наведе и ме наплю. Не улучи лицето ми, обаче ми намокри ризата. Бъч е тук, може да потвърди.
Бъч вдигна ръка.
— Вярно е, господин съдия. Бях там — каза той, широко ухилен.
— Благодаря ви. Продължете, моля.