Бък дишаше учестено и лицето му беше почервеняло.
— Ами най-накрая се изправих и тъкмо се канех да цапардосам ламата, а може би и маймуната, когато Франки дотърча с една пръчка и изгони ламата. Мисля, че животното се върна на мястото си. Не знам. Бях твърде разстроен. Трябва да направите нещо, господин съдия. Имам правото да си върша работата, без да ме нападат.
— Нещо друго?
— Мисля, че не. Засега е това.
— Ще проведете ли кръстосан разпит, господин Буун?
Тео реши, че за клиентката му е най-добре да разкаже своята версия за случилото се. От опит знаеше, че съдия Йек не харесва обичайните съдебни процедури.
— Да чуем версията на госпожица Петюния — каза Тео.
— Добра идея. Госпожице Петюния, моля, разкажете ни своята версия.
Госпожица Петюния скочи на крака, готова да защитава Луси.
— Може да не ставате — каза съдия Йек.
— Предпочитам да съм права — каза тя.
— Тогава стойте права.
— Благодаря ви, господин съдия. Всичко казано е истина, но той пропусна някои неща. Ламите плюят, когато се чувстват заплашени или тормозени, правят го като защитна реакция, за да се предпазят. Не хапят и не ритат. Те са спокойни животни, които са на тази земя от хилядолетия. От семейството на камилите са, знаехте ли го, господин съдия?
— Не.
— Ами така е. Освен това са работливи, предани и непретенциозни. Имам Луси от дванайсет години, всяка събота по изгрев тегли каручката ми до пазара. Колата ми е малка, с нея не мога да пренасям цветята и билките си, затова Луси ми помага.
Съдия Йек вдигна ръка, погледна към Тео и попита:
— Законно ли е лама да тегли каручка по градските улици?
— Да, сър — отговори Тео. — Няма разпоредби, които да го забраняват.
— Къде живее ламата?
— В задния ми двор — отговори госпожица Петюния. — Имам голям заден двор.
— Градската управа позволява ли лами да бъдат отглеждани в частни домове?
— Не, ваша чест — отговори Тео. — Обаче госпожица Петюния не живее в града. Къщата й е извън пределите на града, в провинцията, а там не е забранено да държиш лама в задния си двор.
— Благодаря. Моля, продължете, госпожице Петюния.
— Преди няколко месеца, докато с Луси се прибирахме след пазара, ни спря патрулка. От нея слязоха двама полицаи и започнаха да задават въпроси. Обвиниха ни, че пречим на движението и всякакви други глупости, но според мен просто бяха любопитни. Луси наистина се разстрои. Почувства се застрашена.
— Наплю ли ги? — попита съдия Йек.
— Не, сър.
— Колко често плюе по хора?
— Случва се рядко, господин съдия. Преди около година служителят, който отчита електромерите, дойде вкъщи и просто не я остави на мира. Тя го намрази. Той носеше някаква униформа. Разбирате ли, господин съдия, според мен Луси не обича хора в униформа. Чувства се застрашена от тях. Никога не е плюла жена или дете, нито мъж, който не е облечен в униформа.
— Браво, даваме й медал.
— А господин Боланд не се държи добре с нея. Няколко пъти е идвал да важничи и да ми обяснява, че трябва да е вързана или затворена, такива работи. Въобразява си, че е началник на целия пазар. Донякъде сам си е виновен за случилото се.
— Не е вярно, ваша чест — обади се Бък.
Всеки, който бе виждал Бък в униформа, тутакси забелязваше колко се гордее той с властта си.
— Няма да спорим. Приключихте ли, госпожице Петюния?
— Да, струва ми се.
— Добре. Господин Боланд, какво точно искате да направя?
— Ами според мен, ваша чест, тя трябва да си държи ламата вкъщи, в задния двор, понеже там животното не може да напада хора и да ги плюе на публично място.
— Но, господин съдия — намеси се Тео, — госпожица Петюния трябва да превозва цветята и билките си до пазара, а законът не забранява ламата да тегли каручката й. Ще е несправедливо да задължите клиентката ми да държи ламата си у дома.
— Може би, но нещо трябва да се направи, господин Буун — отговори съдия Йек. — Не можем да допуснем това животно да плюе по хората. Господин Боланд има правото да си върши работата, без да се бои, че ще го нападне лама. Съгласен ли сте, господин Буун?
— Съгласен съм, и от името на клиентката си поднасям извинения на господин Боланд за стореното от Луси.
Съдия Йек много държеше на извиненията, затова Тео настоя да се извинят. Госпожица Петюния не хареса идеята, но Тео се наложи.
Бък кимна, че приема извиненията, ала не беше доволен.