Тео издокара някаква усмивка. Докато потегляха с колата, той попита от задната седалка:
— Някога да сте чували за плюеща лама?
— Не — отговориха едновременно родителите му.
— Каква история ще ви разкажа само!
16
Късно в петък сутринта, когато трябваше да кара третия си час по „Държава и право“, на Тео най-сетне му омръзна да бъде отстранен от занятия и призна мислено, че училището му липсва. Майка му беше в съда. Баща му се беше заровил в документите на бюрото си. Никой в кантората нямаше време за него, затова той осведоми Елза, че отива да види Айк. Тя го прегърна и отново доби вид на човек, който ей сега ще се разплаче. Как му беше омръзнало това съжаление!
Джъдж припкаше до него, докато Тео въртеше педалите из Стратънбърг и се стараеше да избягва натоварените улици, защото последното, което искаше, бе да го спре полицай или служител на училището. Постоянно хващаха деца, които бягат от часове, а по-сериозните провинения стигаха дори до съда за малолетни. Тео имаше предчувствие, че ще посещава този съд по-често, отколкото си бе представял. А какъвто му беше късметът тази седмица, той беше почти сигурен, че ще го спре още някой полицай.
В крайна сметка се добра успешно до кабинета на Айк и хукна нагоре по стълбите към прелестно разхвърляната стая, където ексцентричният му чичо припечелваше едва колкото да свързва двата края. Въпреки отрупаното си бюро и типичната за семейство Буун амбициозност Айк не се преработваше. Живееше сам в малък апартамент. Караше стар спитфайър на милион километри. Не се нуждаеше от много, затова и не работеше много. Особено в петък. Тео знаеше от опит, че повечето адвокати изпушват някъде към обед в петък. В съда ставаше много по-спокойно. В петък следобед трудно можеше да намериш там съдия. Съдебните пристави си вземаха по-дълги обедни почивки и гледаха да се измъкнат при първа възможност.
Макар вече да не беше истински адвокат, Айк със сигурност следваше тази традиция. Спеше до късно, но всъщност той правеше така всекидневно, и се мотаеше в кабинета си докъм обед, когато слизаше в гръцкия ресторант да обядва. За да постави добро начало на уикенда, Айк изпиваше две чаши вино с петъчния си обяд.
Тео и Джъдж пристигнаха към десет и половина, а след три чаши кафе Айк беше свръхактивен и бъбрив.
— Имам заподозрян, Тео, не е действителна личност, няма име, но въпреки това имам идея, която можем да проследим. Слушаш ли ме?
— Разбира се, Айк.
— Най-напред обаче искам да ми разкажеш всичко за побоя. Всяка подробност. Всеки ритник, удар, разкървавен нос. Кажи ми, че си цапардосал малкия негодник в мутрата.
Айк беше вдигнал крака върху бюрото си. Беше с мръсни сандали без чорапи. Тео избута стола си назад и също сложи крака върху бюрото.
— Ами всичко стана много бързо — поде той дългия си и относително точен разказ за сбиването.
Айк слушаше широко ухилен — истински горд чичо.
Тео не украси много историята и устоя на изкушението да представи по-добре бойните си умения. След като описа срещата с госпожа Гладуел и отстраняването, Айк го похвали:
— Браво на теб, Тео. Понякога човек няма избор. Гордей се с това отстраняване.
— Научи ли за заповедта за обиск? — попита Тео, изгаряйки от нетърпение да сподели всичките си приключения от седмицата.
— Каква заповед за обиск? — попита Айк.
Докато Тео му разказваше и тази история, Айк не преставаше да клати глава. За да поразведри нещата, Тео го попита:
— Да си чувал за плюеща лама?
Айк не беше, затова Тео най-подробно му описа и последните си преживелици в Съда за животни.
Когато времето за разказване на истории приключи, Айк се изправи, изпука кокалчетата на пръстите си и оповести:
— И така, Тео, задачата ни е да намерим кой се опитва да те натопи, нали?
— Да.
— Не съм мислил за нищо друго през последните четирийсет и осем часа. Кажи ми какво знаеш досега.
— Не много. Татко е убеден, че е някой от училище, най-вероятно мой съученик, защото възрастен трудно би отворил шкафчето ми, без да предизвика подозрения. Освен това смята, че не е само един.
— Напълно съм съгласен. Кой е главният ти заподозрян?
— Нямам заподозрян, Айк. Нашите ме карат да направя списък на всички, които може да ми имат зъб. Не казвам, че съм най-страхотният в училището, но наистина не се сещам за никой, който, първо, да отвори шкафчето ми и да открадне онези неща в понеделник; второ, да проникне с взлом, да ограби компютърен магазин във вторник вечерта и да остави там шапката ми; и, трето, да отвори отново шкафчето ми в сряда и да подхвърли откраднатите стоки, за да се опита да ме прати в затвора. Някой наистина много ме мрази, а аз изобщо не се сещам кой може да бъде.