— Разбирам, Айк, но просто не ми се струва редно.
Айк дишаше учестено по телефона и Тео се приготви да посрещне острите му укори. Вместо това обаче Айк каза спокойно:
— Старая се да ти помогна, Тео. Разсъждавай по следния начин: информацията, до която се мъчим да се доберем, ще си остане само помежду ни. Няма да разкриваме тайните на клиентите пред никого. Поверителността изобщо няма да бъде нарушена. Просто се опитваме да разнищим една загадка и ако успеем, изобщо никой няма да разбере, че сме си пъхали носа в електронния архив.
— Но всяко влизане в него оставя следа.
— Не се тревожи за това, Тео. Ще го направя с шифрован код, който никой не може да проследи. Водя те с едни гърди. Не съм съвсем безпомощен, що се отнася до техниката.
— Не съм казвал, че си.
— Пък и съм готов да се обзаложа, че записите на влизанията в архива едва ли се проверяват повече от веднъж годишно.
— Вероятно.
— Дай ми паролата, Тео.
— Avalance88TeeBone33.
— Буква по буква.
Тео бавно изреди буквите и цифрите, после даде на Айк кода на акаунта.
— Постъпваш умно, Тео. Залавям се за работа.
Тео се изтегна на леглото си и впери поглед в тавана. Айк беше умен човек, който някога бе блестящ адвокат, ала често имаше странни хрумвания. Теорията му, че проблемите на Тео се дължат на някое от заплетените бракоразводни дела на майка му, беше доста невероятна. Но поне беше някаква теория. Тео размишляваше във връзка с Айзък Шиър и колкото повече мислеше, толкова повече се разубеждаваше, че това момче може да е истинският виновник.
Тео изпрати есемес на Гриф: Научили кой продава таблетите?
Почака десет минути, после изключи телефона си.
19
В събота сутринта Тео се събуди от гръмотевиците и шума на пороя, който се изливаше навън. Бавно изпълзя от леглото и надникна между завесите. В задния двор се бяха образували локви. Никакъв голф днес. Джъдж го последва долу в кухнята, където родителите му правеха палачинки, печаха наденички и си говореха, разбира се, за времето. Тео не проумяваше защо възрастните отделят толкова много внимание на тази тема. Нищо не можеха да променят.
В града гърмеше новината, че Пийт Дъфи е бил забелязан на международното летище „О’Хеър“ в Чикаго. Опитал се да плати в брой за еднопосочен билет до Мексико Сити, но го забавили, когато чиновникът забелязал нещо необичайно във фалшивия му паспорт и уведомил началника си. В този момент Дъфи избягал от гишето и се изгубил в тълпата. ФБР го идентифицирало по пръстов отпечатък върху паспорта и по записите от охранителните камери. На първа страница на стратънбъргския вестник имаше снимката му, но поне според Тео човек трудно би го познал. Носеше някакво кепе, очила с дебели рамки, брадата му беше набола, а косата му беше руса, почти бяла.
— ФБР разполагат с техника, която може да увеличи човешкото лице и така да забележиш неща, невидими с просто око — обясняваше господин Буун, все едно беше спец по техниката на ФБР.
Тео седеше на масата, ядеше си палачинките, даваше малко на Джъдж, взираше се в черно-бялата снимка на Пийт Дъфи и мислено благодареше, че физиономията на този човек е отново във вестниците. Може би през следващите няколко дни интересът на градчето към Пийт Дъфи щеше отново да се разпали и хората щяха да забравят за другия престъпник — Тео Буун.
— Къде ли е бил цяла седмица? — попита госпожа Буун, докато отпиваше от кафето си и четеше некролозите.
— Сигурно е работел над новия си външен вид — отговори господин Буун. — Боядисвал си е косата, пускал си е брада. И това кепе! Хайде стига! Човек с такава външност на международно летище със сигурност ще привлече внимание.
— Изобщо не прилича на Пийт Дъфи — отбеляза Тео.
— Обаче е той — уверено заяви господин Буун. — Променил е външността си, похарчил е малко пари, снабдил се е с нови документи, макар че явно не са много сполучливи, и за малко да се измъкне.
— И аз бих искал да се измъкна — отбеляза Тео.
— Тео! — строго се обади госпожа Буун.
— Така е, мамо. Иска ми се да изхвърча от тук и да се скрия някъде.
— Всичко ще се оправи, Тео — увери го баща му.
— И защо мислиш така? Полицаите ми дишат във врата и само чакат да ме тикнат в затвора за малолетни. Някакъв ненормалник ме преследва из целия град с нож и дебне отново да ми среже гумите. Разбира се, татко, нещата наистина изглеждат страхотно.