— Спокойно, Тео. Ти си невинен и ще го докажем.
— Добре, но ще те питам нещо. Мислиш ли, че човекът, ограбил магазина на Биг Мак, е същият, който ми срязва гумите, хвърля камъни и разпространява всички онези глупости по интернет?
Господин Бун подъвка замислено наденичката си и после отговори:
— Да, мисля.
— Мамо?
— Така ми се струва.
— Ставаме трима. Според мен е съвсем очевидно. Тогава защо не можем да убедим полицията?
— Струва ми се, че можем — каза господин Буун. — Те все още разследват взлома и кражбата. Имам доверие на полицаите и вярвам, че ще заловят престъпниците.
— Според мен те вече са решили, че престъпникът съм аз. Онзи Ворман мисли, че лъжа. Не го харесвам. Втриса ме от него.
— Всичко ще се нареди, Тео — успокои го майка му и го потупа по ръката.
Той забеляза как тя и баща му се спогледаха, но в очите им нямаше увереност. Бяха притеснени като него, може би дори повече.
След закуска Тео и баща му отидоха с колата до „Гилс Уийлс“ за поредната нова гума. По тяхна молба Гил изнамери в задната част на сервиза първите две срязани гуми. Даде ги на господин Буун, който сега разполагаше с всичките три. Той плати за втората и третата гума, както и осемте долара, които Тео дължеше за първата. Гил ги увери, че срязването на гуми не се е превърнало в епидемия за града. Всъщност през изминалата седмица имало само три случая, всичките с потърпевш Тео.
Когато излязоха от сервиза за велосипеди, дъждът беше престанал, но небето си оставаше облачно и свъсено. Тео и баща му се позачудиха дали да не отидат на игрището за голф и да изчакат там времето да се оправи. Разбира се, теренът щеше да е подгизнал, а по-късното отваряне означаваше, че ще се струпат много хора. Тео знаеше, че пълно с хора голф игрище е още по-неприятно от липсата на игрище. Двамата с баща му единодушно решиха, че идеята не е добра.
Айк му изпрати два есемеса — настояваше да се видят. У дома Тео се помота в очакване времето да се оправи. След час обяви, че му е доскучало и че Айк го е поканил на обяд. Позволиха му да отиде и той яхна колелото.
Айк изглеждаше по-зле от обикновено. Очите му бяха зачервени и подути, с тъмни кръгове под тях.
— Не съм мигнал до сутринта — обясни той, докато Тео се настаняваше на стола. — Изобщо не съм лягал. Цяла нощ четох бракоразводните дела и да ти кажа, Тео, по света има много тъжни хора, които трябва да се разведат. Никога през живота си не съм бил толкова потиснат. Не разбирам как майка ти може да върши тази работа всеки божи ден. Съпруги обвиняват съпрузите си във всякакви ужасни неща. Мъжете обвиняват жените си в още по-големи прегрешения. Готови са да си издерат очите за това кой да получи къщата, колите, банковите сметки, мебелите, обаче опре ли работата до децата — човече, настава истинска битка. Потресаващи истории, казвам ти.
Тео само седеше и слушаше. Айк беше превъзбуден, сигурно беше прекалил с кафето и със своите енергийни напитки, които гарантираха незабавна бодрост. Продължи да обстрелва Тео с думи:
— Все още харесвам теорията си, а ти?
— Разбира се, Айк. Засега твоята теория е най-добрата.
— Благодаря.
— Вчера пак ми срязаха гума.
Айк замълча, замисли се над думите му и отпи от кафето си.
— Трябва да ги пипнем, Тео.
— В полицията не ми вярват.
— Налага се да действаме бързо. — Айк взе бележника си и разлисти няколко страници. — Натъкнах се на две дела, които трябва да проучим. И двете са мъчителни разводи от секретния архив, което означава, че никой няма достъп до тях освен адвокатите. Първото дело е на господин и госпожа Рокуърт. Няма да те отегчавам с подробностите, но може да се направи заключение, че господин Рокуърт едва ли харесва майка ти. Имат две деца и се води адска борба за родителските права, като и двамата се стараят, и то доста успешно, да докажат, че другият не е способен да се грижи за тях. След трудно дело попечителството е присъдено на госпожа Рокуърт, а господин Рокуърт получава правото да посещава свободно децата, които ходят на психолог. Съдът разпорежда господин Рокуърт да плати осемнайсет хиляди долара хонорар на „Буун и Буун“. Познаваш ли някого на име Рокуърт?
— Не. На колко години са децата?
— Момчето е на дванайсет, в седми клас е. Има по-голяма сестра, която е на петнайсет. Явно и двамата са искали да останат при баща си. Семейството е живяло тук само няколко години, затова не си чувал за тях.