— Не беше сред най-добрите му постижения — съгласи се госпожа Буун.
Пътуваха мълчаливо до дома на семейство Лъск, а напрежението растеше, колкото повече наближаваха. Когато паркираха до тротоара, Тео каза:
— Ще остана в колата. Не съм гладен.
— Тръгвай, Тео — строго нареди баща му.
Тео затръшна вратата и последва родителите си. Мразеше тези събирания и те го знаеха. За щастие усещаше известно разбиране от страна на майка си и може би мъничко съчувствие. Тя долавяше колко нещастен се чувства той и знаеше причината.
Вътре Тео успя да си лепне изкуствена хладна усмивка, докато поздравяваше господин и госпожа Гарбовски, приятна двойка на почти същата възраст като родителите му. Шестнайсетгодишният им син Фил беше заплашил, че ще избяга от къщи, ако техните го задължат да посещава тези събирания. Семейство Гарбовски бяха отстъпили и Фил си беше останал у дома. Тео страшно му се възхищаваше и обмисляше да приложи същата стратегия. Поздрави господин и госпожа Салмън. Той беше собственик на компания за дървен материал, а тя преподаваше в колежа. Имаха три деца, всичките по-големи от Тео и нито едно не присъстваше.
Страхотно, каза си Тео. Осем възрастни и аз.
И понеже нищо не може да накара човек да се почувства по-гладен, отколкото седенето в църква в очакване на обяда, групата скоро се разположи край масата в трапезарията. Съдия Лъск набързо каза благодарствена молитва и икономката поднесе първото блюдо — салата. Доста безвкусна салата, забеляза Тео. Дресингът не беше скъп, нали така? Тогава защо липсваше? Беше обаче толкова гладен, че се нахвърли да яде.
— Какво мислите за проповедта? — попита съдия Лъск.
Тъй като и четирите семейства посещаваха една и съща църква, обикновено най-напред анализираха проповедта. Не стига, че я преживях на живо, ами сега пак ще ме изтезават, помисли си Тео. Колкото и слаба да беше проповедта, по време на обедите никой не се осмеляваше да каже друго, освен че е била блестяща. Дори пастор Пат получаваше възторжени оценки, макар да имаше и забележки като: „Можеше да я посъкрати с петнайсет минути.“
Основното ястие беше печено пиле със сос грейви и беше много вкусно. С безукорни обноски, понеже майка му винаги го наблюдаваше, Тео се зае да яде пилето като прегладнял бежанец. Госпожа Лъск беше престанала да готви на стари години и решението й беше прието с одобрение. Икономката й беше превъзходна кулинарка. Следващия неделен обяд щеше да е у семейство Гарбовски, после — у семейство Буун. Майката на Тео изобщо не претендираше да е кулинарка и винаги наемаше една туркиня, която приготвяше невероятни ястия.
За голямо удоволствие на Тео разговорът се насочи към Пийт Дъфи и изпълнението му от изминалата седмица. Темата предизвика оживени коментари на масата и всеки бързаше да се включи с коментари или с най-новите слухове. Присъдата беше единодушна: всички бяха убедени, че Дъфи е убил съпругата си, а бягството му от правосъдието беше допълнително доказателство за вината му. Господин Салмън твърдеше, че познава Пийт добре, и смяташе, че той е скътал някъде много пари и вероятно никога няма да го намерят. Съдия Лъск не се съгласи и заяви, че измъкването му на косъм на чикагското летище е доказателство, че рано или късно отново ще допусне грешка.
Тео се хранеше мълчаливо и слушаше с интерес. Обикновено разговорът се въртеше около политиката и случващото се във Вашингтон, но сега беше много по-интересен. После обаче го налегна потискаща мисъл. Дали всички тези хора нямаше скоро да говорят за него? Някой от тях беше ли обвиняван в престъпление? Сериозно се съмняваше. Дали семейство Буун и синът им вече не се бяха превърнали в тема на разговори зад гърба им?
Той омете чинията си и зачака десерта. Всъщност чакаше да стане два часът, вълшебният миг, когато си тръгваха.
В късния неделен следобед Тео прекоси града с колелото си и се срещна с Ейприл в сладкарницата близо до колежа „Стратън“. Ейприл си взе сладоледено кисело мляко, а Тео — любимия си шоколадов сладолед, посипан с натрошени бисквитки „Орео“, после се усамотиха в едно сепаре, далече от другите посетители.
— Говорих с Родни Тапскът — каза тя тихо. — Снощи ходих у тях да гледаме телевизия.
Тео лапна препълнена лъжица сладолед и каза:
— Добре, слушам те.
— Ами успях да повдигна въпроса за Джона Фин, без да предизвикам подозренията му. Родни знае, че двамата с теб сме близки приятели, затова много внимавах да не изглеждам прекалено любопитна. Той каза, че Джона е странно момче, което се държи още по-странно, откакто родителите му се развеждат. Бил много мрачен и дори гневен. Нямал много приятели.