Просел пари от Родни и от други деца, за да си купува обяд. Оценките му се влошавали, въобще — бил съсипан. Родни каза, че един ден, докато си говорели, Джона споменал колко мрази майка ти. Попитах защо. Родни обясни, че бащата на Джона я обвинявал за повечето техни проблеми и твърдял, че тя се опитва да накара Джона и брат му да живеят с майка си, а всъщност те не искат.
— Допусках нещо такова — отбеляза Тео и се озърна.
— Каза, че бащата на Джона говорел лоши неща за майка ти. Всичките му пари отивали за адвокатски хонорари, а отгоре на всичко майка ти се опитвала да го принуди да плаща твърде висока издръжка на децата и на жена си. Родни ме попита дали ти си свестен и аз, разбира се, казах, че си.
— Благодаря.
— Няма защо. А сега интересната част. Родни никога не е виждал Джона с мобилен телефон. На седмокласниците не е позволено носят мобилни в училище, но тази седмица, според него в четвъртък, по време на обедното междучасие Джона му показал чисто нов смартфон „Ексел“. Обяснил, че баща му го е купил. Родни обаче се озадачил, понеже бащата нямал пукната пара.
— Магазинът е бил обран във вторник вечерта — отбеляза Тео и заряза сладоледа си.
— Точно така. Знаеш ли какво е откраднато?
— Знам само каквото писаха по вестниците. Няколко лаптопа, таблети, мобилни телефони и още някои неща.
— Смартфони „Ексел“?
— Нямам представа. Полицията не оповестява такава информация.
— Става още по-хубаво. В петък били в библиотеката и Джона учел в една от кабинките, които са на втория етаж, до компютърната зала. Бил приведен над масата си, като че ли се мъчел да скрие какво прави. Родни го забелязал и това го заинтригувало. Успял да се промъкне зад гърба му и видял, че Джона играе видеоигра на осеминчов таблет.
— Екраните на „Линкс нула-четири“ са осеминчови!
— Именно.
Тео лапна съвсем мъничко сладолед, но изобщо не усети вкуса му.
— По някакъв начин трябва да се доберем до този таблет.
— Да ти хрумва нещо?
— В момента не. Според теб Родни ще ни помогне ли?
— Съмнявам се. Не би издал приятел. Той харесва Джона, казва, че е странен и така нататък, обаче му е мъчно за него. Не проявих голям интерес, защото не исках да реши, че съм прекалено любопитна.
— Страхотни разкрития, Ейприл.
— Защо просто не отидеш в полицията да им съобщиш?
— Може би, не знам. Нека да си помисля.
Обсъдиха различни планове за действие, но решиха, че никой няма да свърши работа. На тръгване Тео отново й благодари. Ейприл отговори, че би направила всичко, за да му помогне — законно и незаконно.
Тео се запъти към къщи, но в един момент рязко смени посоката и отиде да се види с Айк.
22
Съгласно нарежданията на госпожа Гладуел Тео се яви в кабинета й точно в осем и петнайсет в понеделник сутринта. Седна срещу нея пред бюрото, докато тя разлистваше някакви папки. Още не се усмихваше, все едно продължаваше да е ядосана заради сбиването.
— Как прекара почивните дни? — попита тя без капчица истински интерес.
— Добре, струва ми се — отговори Тео.
Не беше отишъл да си бъбрят за уикенда, имаха друга работа. Всъщност уикендът му беше минал доста тъпо и той вече осъзнаваше, че животът му няма да се върне в обичайното русло, докато не изчисти името си. Все още беше заподозрян, а това си беше тъмен облак, надвиснал над главата му.
— Хайде да променим кода за достъп до шкафчето ти — каза тя. Затова искаше да се срещнат рано, преди началото на часовете. — Измисли ли нов код?
— Да, госпожо. 2325426. (Адвокат.)
Тя си го записа и го сравни с другите кодове.
— Мисля, че ще свърши работа.
Тео се прокашля и каза:
— Госпожо Гладуел, отново искам да ви кажа колко съжалявам за случилото се миналия четвъртък — за сбиването и всичко останало. Наруших правилата и моля да ме извините.
— Очаквам по-добро поведение от теб, Тео. Наистина съм разочарована и искам да не се забъркваш в повече неприятности.
— Добре.
Тя затвори папката и леко се усмихна.
— Говори ли с полицията през почивните дни?
— Не, госпожо.
— Приключиха ли с разследването?