— Мисля, че не. Доколкото ми е известно, не са заловили когото трябва.
— Още ли подозират теб, Тео?
— От миналия петък съм главният заподозрян.
Тя поклати невярващо глава.
Тео се замисли за съвета на Айк, намести се на стола, прокашля се, изломоти едно „ъхъ“ и създаде недвусмисленото впечатление, че се кани да направи трудно съобщение.
— Госпожо Гладуел, ако знаехте, че един от седмокласниците тук, в нашето училище, има мобилен телефон, какво щяхте да направите?
Тя се облегна на стола си и задъвка химикалката си. После каза:
— Щях да поговоря с класния му ръководител, да го помоля да разбере от ученика дали наистина има телефон и да го конфискува. Обичайното наказание е половиндневно отстраняване от учебни занятия. Защо питаш, Тео?
— Само от любопитство.
— Не, не е само от любопитство. Познаваш седмокласник, който носи мобилен телефон в училището, нали така, Тео?
— Може би.
Госпожа Гладуел дълго се взира в него и започна да се досеща.
— Възможно ли е телефонът да е откраднат? — попита тя.
Тео кимна и каза:
— Възможно е. Не съм сигурен, обаче е възможно.
— Разбирам. А възможно ли е този откраднат телефон да е свързан с обира в магазина на Биг Мак миналата седмица?
Тео кимна леко и отговори:
— Възможно е. Не съм сигурен и не обвинявам никого в кражба.
— Проникването с взлом е едно, Тео, и то наистина не е моя работа. Полицията се е заела с разследването. Ако обаче седмокласник има мобилен телефон, това е нарушение на правилата в училището, тоест на моя територия. Нека първо разрешим този проблем.
Тео я гледаше, но мълчеше.
Последва дълга пауза. Госпожа Гладуел чакаше. Най-накрая погледна часовника си и каза:
— Добре, ако искаш да ти помогна, дай ми име. Ако ли не, понеделник сутрин е и имам хиляди неща за вършене.
— Чувствам се като доносник — призна Тео.
— Най-напред, Тео, ученикът никога няма да разбере, че ти си ми казал. Второ, и това е много по-важно, ти си главният заподозрян за престъпление, извършено от друг. На твое място щях да направя всичко по силите си да намеря истинския престъпник. А сега ми дай името или отивай в клас.
— Джона Фин — каза Тео, преструвайки се, че го прави неохотно.
Айк го беше убедил, че няма друг избор, освен да издаде престъпника.
В девет без десет би звънецът за първия час и господин Краутхамър освободи седмокласниците си от часа на класния. Докато момчетата се изнизваха от стаята, той направи няколко крачки към чиновете, постави ръце върху раменете на Джона Фин и каза:
— Може ли да поговорим за минутка?
След като стаята се опразни, господин Краутхамър затвори вратата и попита:
— Преди десетина минути наистина ли те видях с мобилен телефон в коридора? — Всъщност не го беше видял, но това беше част от стратегията му.
— Не — рязко отговори Джона и отстъпи назад с виновно изражение.
— Какво има в джоба ти? — попита господин Краутхамър и пристъпи към него.
Джона неохотно извади мобилния телефон и му го подаде. Пет пари не даваше, че ще го отстранят за половин ден. И по-лоши неща му се бяха случвали. Господин Краутхамър погледна телефона — смартфон „Ексел 7“ — и каза:
— Много добре, ела с мен.
След кратка среща с госпожа Гладуел Джона беше отведен в малка читалня в библиотеката, където щеше да остане затворен през следващите няколко часа под бдителния поглед на библиотекарката госпожа Дънлийви. Сложиха учебниците му върху масата, все едно очакваха да пише допълнителни домашни като част от наказанието си. Вместо това Джона положи глава на масата и тутакси заспа.
Госпожа Гладуел се обади на инспектор Ворман и му продиктува регистрационния номер на мобилния телефон.
Вторият час на Стратънбъргската гимназия свърши в десет и половина и последва двайсетминутно междучасие. Тони Ламбърт, братът на Уди, следеше Джеси Фин от разстояние и го видя да излиза от главната сграда в просторния открит двор, където много ученици убиваха време през междучасията. Джеси седна сам на една масичка и тъкмо щеше да провери мобилния си телефон, когато Тони изникна изневиделица и каза:
— Здрасти, човече, чух, че предлагаш таблети нула-четворки на добра цена. — Той се озърна, все едно сключваха наркосделка.
Джеси го огледа подозрително и попита:
— Ти пък кой си?
— Тони Ламбърт от десети клас — отговори Тони и протегна ръка.