Хамилтън пусна заповедта за обиск върху бюрото и тя се приземи върху ръцете на Джеси. Той дори не направи опит да я прочете.
— Майка ти у дома ли е, Джеси? — попита Хамилтън.
— Спи. Дава нощни дежурства в болницата.
— Ами да вървим да я събудим.
24
Линда Фин спеше дълбоко в спалнята си на първия етаж на къщата си към пет часа следобед в понеделник, когато звънецът на входната врата я стресна и я събуди. Все не си доспиваше. Работеше от осем вечерта до осем сутринта четири дни в седмицата, а понякога и през почивните дни заради допълнителното заплащане. Необичайното работно време нарушаваше съня й и тя непрекъснато се чувстваше изморена. Често, когато трябваше да спи, тя будуваше и се тревожеше за мъчителния си развод, за безполезния си съпруг и за твърдоглавия му адвокат, за двете си момчета, които явно бяха поели по лош път. Линда си имаше много грижи.
Звънецът не спираше, затова тя наметна стар халат и се запъти боса към входната врата. Отвори. Озова се пред инспектор Ворман и Джона, а зад тях стояха двама униформени полицаи. До тротоара бяха спрели две полицейски коли с лампи, надписи и емблеми. На алеята имаше още една кола без никакви отличителни знаци. Линда ахна, закри устата си с ръка и едва не припадна.
После успя някак да отвори втората външна врата и попита:
— Какво има?
Ворман показа значката си и каза:
— Инспектор Скот Ворман от полицията на Стратънбърг. Може ли да вляза?
— Какво е станало, Джона? — попита Линда ужасена.
Джона сведе поглед към обувките си.
— Трябва да поговорим — настоя инспектор Ворман и отвори вратата още по-широко.
Жената се отдръпна, стиснала халата си от приличие. Ворман последва Джона вътре и затвори вратата. На алеята инспектор Хамилтън седеше в колата заедно с Джеси на предната седалка.
— Ние ще влезем ли? — попита Джеси.
— Може би — отговори Хамилтън.
Двамата униформени полицаи се мотаеха в предния двор и пушеха. От отсрещната страна на улицата неколцина съседи се бяха показали на верандите си и зяпаха любопитно.
В къщата Ворман седна на стар стол с дупки в тапицерията. Линда и Джона се настаниха на канапе с прокъсани възглавници.
— Веднага минавам на въпроса, госпожо Фин. Миналия вторник през нощта е бил ограбен компютърен магазин на Мейн Стрийт. Крадците са отмъкнали няколко лаптопа, мобилни телефони и таблети. Стока на стойност около двайсет хиляди долара. Главните ни заподозрени са Джона и Джеси.
Тя се завъртя рязко и гневно изгледа Джона, чието внимание все още бе изцяло погълнато от обувките му.
— Претърсихме раниците и шкафчетата им в училище — продължи Ворман — и засега сме намерили пет таблета и един мобилен телефон. Подозираме, че останалата част от стоката е скрита някъде в къщата, затова имаме подписана от съдия заповед за обиск, която ни позволява да претърсим навсякъде.
— Навсякъде ли? — ахна Линда и първата й мисъл беше за камарите неизмити съдове в кухненската мивка, купчините мръсно пране в мазето, неоправените легла, прашните мебели и полици, непочистените бани, боклука в коридора, полупразните чаши на масичката пред телевизора — и всичко това беше само на долния етаж. Горе, където живееха момчетата и където тя се страхуваше да се качи, беше по-зле и от природно бедствие.
— Точно така — потвърди Ворман, извади заповедта за обиск и й я подаде.
Тя само я погледна глуповато и поклати глава.
— Всяка стая, всеки шкаф, всяко чекмедже — повтори Ворман, засилвайки напрежението. Той знаеше, че никоя жена не иска полицията или който и да било да си вре носа и къщата й.
— Вярно ли е, Джона? — попита тя и очите й изведнъж се насълзиха.
Джона мълчеше.
— Да, вярно е — потвърди Ворман. — Джеси призна всичко, но не иска да ни каже къде са останалите откраднати стоки. Затова не ни остава друг избор, освен да преобърнем къщата и да проверим дали стоката е тук.
— Тук ли са, Джона? — попита строго тя.
Той я погледна виновно.
— Важно е да ни съдейства — услужливо обясни Ворман. — Съдията ще го вземе предвид.
— Ако са тук, кажи им — гневно нареди Линда на Джона. — Няма смисъл да караме полицията да рови из къщата ни.