След дълго мълчание Ворман каза:
— Вижте, нямам на разположения цял следобед и цяла нощ. Ще повикам още хора и ще започнем да претърсваме стаите на момчетата.
— Кажи ми, Джона! — изръмжа госпожа Фин.
Джона скръсти ръце, прехапа долната си устна и най-сетне отрони:
— В таванчето над гаража.
От цивилната кола на алеята Джеси ужасено наблюдаваше как полицаите излизат от гаража, понесли камари лаптопи, таблети и смартфони.
— Виж ти, виж ти, май са намерили всичко — отбеляза Хамилтън. — Стой тук.
И излезе от колата да погледне. Джеси изтри една сълза от бузата си.
Линда Фин бързо се облече и придружи полицаите до центъра на града. Джеси беше в колата отпред. Джона и инспектор Ворман пътуваха с друга кола. Тя плака през цялото време и не спираше да се пита как се бе случило всичко това? Какво бе сбъркала като майка? Какво щяха да направят с момчетата й? Как случилото се щеше да се отрази на развода и на борбата й Джеси и Джона да останат при нея? Щяха ли да ги изпратят в изправителен дом? Стотици въпроси се стрелкаха в съзнанието й, докато малката процесия минаваше по улиците на Стратънбърг.
В участъка събраха всички в тясна стаичка на приземния етаж и за пръв път от сутринта Джона и Джеси се озоваха лице в лице. На Джеси явно му се искаше да фрасне по-малкия си брат. Джона пък си мислеше каква порта е по-големият му брат. Но и двамата не можеха да кажат нищичко.
Инспектор Хамилтън пое нещата в свои ръце.
— Престъплението е разкрито и вие, момчета, здравата сте загазили, така че няма смисъл да увъртаме. Тази вечер няма да спите в дома си, всъщност изобщо няма да се приберете вкъщи за известно време.
Линда отново се разплака. Изхълца няколко пъти и успя да попита:
— Къде ще ги отведете?
— Надолу по улицата има арест за малолетни престъпници. Вдругиден ще се изправят пред съда за малолетни и съдията ще реши как да постъпим с тях на този етап. Официалното изслушване ще бъде след месец. Някакви въпроси?
Хиляди, но нито един изречен гласно.
— Ще помоля инспектор Ворман да ви прочете правата. Слушайте внимателно.
Ворман побутна към двете момчета по един лист.
— Те са си същите. Първо: имате право да мълчите. Второ: всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Трето: имате право на адвокат, ако не можете да си позволите такъв, ще ви бъде назначен служебен.
— Точно като по телевизията — отбеляза Джеси, умник както винаги.
— Схванал си — отговори Ворман. — Някакви въпроси? Добре, подпишете се долу. Госпожо Фин, като тяхна майка, подпишете под имената им.
Семейство Фин неохотно поставиха подписите си. Ворман събра листовете. Хамилтън погледна Джеси и Джона и заяви:
— Хиляди пъти съм минавал през това и ви уверявам, че най-добрият начин да си помогнете, е да ни съдействате. Виновни сте. Ние знаем, че сте виновни. Можем да докажем вината ви. Така че край с обвиненията към други хора. Съдията, който ще реши дали да ви изпрати в изправителен дом и за колко време, ще ме попита в съда дали сте ни съдействали. Ако кажа „да“, това му харесва. Ако кажа „не“, се мръщи и не му харесва. Ясно?
— Искам адвокат — обади се Джеси.
— Ще ти намерим, не се тревожи — изстреля Хамилтън в отговор. — Скот, отведи ги в ареста.
Ворман скочи на крака, свали чифт белезници от колана си, стисна Джеси за врата, изправи го и щракна белезниците на ръцете му зад гърба. Отвори вратата и точно преди да го изведе, Линда удари по масата и каза:
— Чакайте малко! Искам да разбера истината! Искам вие двамата да кажете истината. Сядай, Джеси. Сядай срещу мен и ми кажи какво се случи.
Ворман пусна Джеси, който беше смаян от бързината, с която му сложиха белезниците. Предпазливо приседна на ръба на стола, все още с белезници и с ръце зад гърба.
Всички си поеха дълбоко дъх, а Джона каза:
— Направихме го, понеже ни трябваха пари.
25
Тео тъкмо си пишеше домашните, когато от интеркома в кантората се разнесе гласът на баща му:
— Тео?
— Да, сър.
— Би ли дошъл в заседателната зала, ако обичаш?
— Разбира се.
И двамата му родители бяха там, а майка му беше плакала.
— Какво има? — попита Тео.
— Имаме добри новини — съобщи баща му.
— Тогава защо мама плаче?