— Е, каква е твоята теория? — попита Айк.
Тео вдигна рамене, като че ли знаеше точно какво се случва.
— Много е просто, Айк. Пийт Дъфи се качва на велосипед някъде след полунощ, кара няколко километра по застлания с чакъл път, среща се със съучастника си, мятат колелото в багажника на автомобил или в каросерията на пикап и отпрашват. — Тео поднесе бързия си разказ небрежно, сякаш беше напълно сигурен, че нещата са се случили точно така, а след като приключи, мислено благодари на господин Маунт.
Айк присви очи, за да асимилира чутото. Челюстта му леко увисна, докато го анализираше. Челото му се набърчи замислено.
— Къде го чу? — попита той.
— Да съм го чул ли? Никъде. Според мен е очевидно, че е станало така. Как иначе ще го обясниш?
Айк почеса брадата си и погледна към отсрещната страна на масата. Често се впечатляваше от зрелостта и житейската схватливост на племенника си, но това поднесено с лекота обяснение на свързаната с Дъфи загадка му се стори малко отрепетирано.
Тео реши да продължи:
— Обзалагам се, че няма да го открият. Бас ловя, че Пийт Дъфи е планирал всичко безупречно и сега е някъде далече, най-вероятно с доста пари и с нови документи за самоличност.
— Нима?
— Разбира се, Айк. Разполага с преднина от осем часа, а полицията няма никаква представа с какво се придвижва той. Така че какво точно търсят? И те не знаят.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита Айк и се завъртя със стола си. Под шкафа зад бюрото му имаше малък хладилник, обикновено добре зареден.
— Не, благодаря — отговори Тео.
Айк извади още една бутилка бира, отвори я и отпи. Тео знаеше, че чичо му пие твърде много, беше го научил в кантората „Буун и Буун“, а също и в съда. На два-три пъти беше дочувал коментари, които намекваха, че Айк Буун има проблеми с алкохола, и предполагаше, че това е вярно. Никога обаче не го беше виждал с очите си. Айк беше разведен и доста отчужден от децата и внуците си. Живееше сам и по мнението на Тео беше тъжен възрастен човек.
— Още ли имаш петица по химия? — попита Айк.
— Стига, Айк. Трябва ли непрекъснато да говорим за оценките ми? Нашите им обръщат предостатъчно внимание. Освен това е пет и половина, а не пет.
— Как са вашите?
— Добре са. Мама ми е оставила бележка да те поканя да вечеряш днес с нас в „Робилио“.
— Много мило от нейна страна. — Айк махна с ръка над папките, струпани в безпорядък върху бюрото му, после отговори със същата изтъркана фраза, която Тео чуваше почти всеки ден от родителите си: — Имам много работа.
Каква изненада, ха-ха, помисли си Тео. По неразбираеми за него причини взаимоотношенията между родителите му и Айк бяха сложни и той не можеше да направи нищо, за да ги опрости.
— Вечерята не отнема много време — отбеляза Тео.
— Благодари на Марсела от мое име.
— Добре.
Тео често се доверяваше на Айк и споделяше с него неща, които не казваше на родителите си. Мислеше да му разкаже колко странен ден е имал, след като си бе тръгнал от съдебната зала предобед, но реши да си замълчи. Можеше да сподели неприятностите си и по-късно и да го помоли за съвет.
Поговориха за бейзбол и за футбол и след половин час Тео и Джъдж се сбогуваха. Колелото му беше точно където го беше оставил, с две напомпани гуми, така че го яхна и полетя, следван от Джъдж. В кантората завари и двамата си родители и както обикновено им разказа накратко как е минал денят му.
Марсела Буун не обичаше да готви и най-често беше прекалено заета, за да се заседява в кухнята. Уудс Буун беше ужасен готвач, но пък обичаше да си похапва, затова още откакто Тео беше съвсем малък, семейството опитваше най-разнообразните в етническо отношение храни в Стратънбърг. В понеделник хапваха италиански ястия в „Робилио“. Във вторник бяха на супа и сандвичи в приюта за бездомни. В сряда си наваксваха с китайска храна за вкъщи от някой от трите си любими ресторанта. В четвъртък господин Буун купуваше специалитета на деня от един турски ресторант. Петъчната вечеря винаги беше риба в „Малуф“ — шумно ливанско заведение. В събота се редуваха да избират заведение, като всеки от тримата самостоятелно определяше предпочитанията си, без другите двама да му влияят. И накрая в неделя госпожа Буун влизаше във владение в кухнята си и пробваше нова рецепта за печено пиле. Резултатите невинаги бяха блестящи.