— Точно така. Знаеш ли какво е откраднато?
— Знам само каквото писаха по вестниците. Няколко лаптопа, таблети, мобилни телефони и още някои неща.
— Смартфони „Ексел“?
— Нямам представа. Полицията не оповестява такава информация.
— Става още по-хубаво. В петък били в библиотеката и Джона учел в една от кабинките, които са на втория етаж, до компютърната зала. Бил приведен над масата си, като че ли се мъчел да скрие какво прави. Родни го забелязал и това го заинтригувало. Успял да се промъкне зад гърба му и видял, че Джона играе видеоигра на осеминчов таблет.
— Екраните на „Линкс нула-четири“ са осеминчови!
— Именно.
Тео лапна съвсем мъничко сладолед, но изобщо не усети вкуса му.
— По някакъв начин трябва да се доберем до този таблет.
— Да ти хрумва нещо?
— В момента не. Според теб Родни ще ни помогне ли?
— Съмнявам се. Не би издал приятел. Той харесва Джона, казва, че е странен и така нататък, обаче му е мъчно за него. Не проявих голям интерес, защото не исках да реши, че съм прекалено любопитна.
— Страхотни разкрития, Ейприл.
— Защо просто не отидеш в полицията да им съобщиш?
— Може би, не знам. Нека да си помисля.
Обсъдиха различни планове за действие, но решиха, че никой няма да свърши работа. На тръгване Тео отново й благодари. Ейприл отговори, че би направила всичко, за да му помогне — законно и незаконно.
Тео се запъти към къщи, но в един момент рязко смени посоката и отиде да се види с Айк.
22
Съгласно нарежданията на госпожа Гладуел Тео се яви в кабинета й точно в осем и петнайсет в понеделник сутринта. Седна срещу нея пред бюрото, докато тя разлистваше някакви папки. Още не се усмихваше, все едно продължаваше да е ядосана заради сбиването.
— Как прекара почивните дни? — попита тя без капчица истински интерес.
— Добре, струва ми се — отговори Тео.
Не беше отишъл да си бъбрят за уикенда, имаха друга работа. Всъщност уикендът му беше минал доста тъпо и той вече осъзнаваше, че животът му няма да се върне в обичайното русло, докато не изчисти името си. Все още беше заподозрян, а това си беше тъмен облак, надвиснал над главата му.
— Хайде да променим кода за достъп до шкафчето ти — каза тя. Затова искаше да се срещнат рано, преди началото на часовете. — Измисли ли нов код?
— Да, госпожо. 2325426. (Адвокат.)
Тя си го записа и го сравни с другите кодове.
— Мисля, че ще свърши работа.
Тео се прокашля и каза:
— Госпожо Гладуел, отново искам да ви кажа колко съжалявам за случилото се миналия четвъртък — за сбиването и всичко останало. Наруших правилата и моля да ме извините.
— Очаквам по-добро поведение от теб, Тео. Наистина съм разочарована и искам да не се забъркваш в повече неприятности.
— Добре.
Тя затвори папката и леко се усмихна.
— Говори ли с полицията през почивните дни?
— Не, госпожо.
— Приключиха ли с разследването?
— Мисля, че не. Доколкото ми е известно, не са заловили когото трябва.
— Още ли подозират теб, Тео?
— От миналия петък съм главният заподозрян.
Тя поклати невярващо глава.
Тео се замисли за съвета на Айк, намести се на стола, прокашля се, изломоти едно „ъхъ“ и създаде недвусмисленото впечатление, че се кани да направи трудно съобщение.
— Госпожо Гладуел, ако знаехте, че един от седмокласниците тук, в нашето училище, има мобилен телефон, какво щяхте да направите?
Тя се облегна на стола си и задъвка химикалката си. После каза:
— Щях да поговоря с класния му ръководител, да го помоля да разбере от ученика дали наистина има телефон и да го конфискува. Обичайното наказание е половиндневно отстраняване от учебни занятия. Защо питаш, Тео?
— Само от любопитство.
— Не, не е само от любопитство. Познаваш седмокласник, който носи мобилен телефон в училището, нали така, Тео?
— Може би.
Госпожа Гладуел дълго се взира в него и започна да се досеща.
— Възможно ли е телефонът да е откраднат? — попита тя.
Тео кимна и каза:
— Възможно е. Не съм сигурен, обаче е възможно.
— Разбирам. А възможно ли е този откраднат телефон да е свързан с обира в магазина на Биг Мак миналата седмица?