— Да отидем да надникнем в шкафчето ти.
— Не може да го направите — възрази Джеси.
— Нима? И защо?
— Защото нарушавате личното ми пространство.
— Не бързай, Джеси — намеси се господин Трасъл и вдигна някакъв лист. — Това е договор за наемане на шкафчето, който си подписал за учебната година. Не изискваме от учениците си да използват шкафче, но ако те пожелаят, трябва да подпишат договор. Тук ясно е казано, че трябва да предоставиш шкафчето си за оглед при поискване от училището или от полицията.
— Да вървим — подкани го инспектор Хамилтън.
В прогимназията инспектор Ворман и госпожа Гладуел се върнаха в кабинета й заедно с Джона, който явно всеки момент щеше да се разплаче. Върху бюрото лежаха двата таблета, които директорката и Ворман бяха извадили от шкафчето на Джона малко по-рано същия ден.
— Брат ти е задържан в гимназията — осведоми момчето Ворман — и твърди, че идеята да подхвърлите три таблета „Линкс“ в шкафчето на Теодор Буун е била твоя. Каза, че ти си проникнал във файловете на училището, взел си кода му за достъп и си оставил таблетите в шкафчето му миналата сряда сутрин, за да го натопиш за престъпление. Вярно ли е?
— Джеси ли го е казал?
— О, да, и още много неща. В момента седи в една стаичка в гимназията с белезници и разказва цялата история. Тъжна работа, ако питаш мен — да топиш малкото си братче, но така става, когато вършиш глупости със съучастник.
— Не ви вярвам.
— Пет пари не давам дали ми вярваш, момче. Загазил си повече, отколкото можеш да си представиш. Ще те обвиним за проникване с взлом, обир, преследване, заговор, вандализъм. Брат ти ни каза дори, че ти си срязал гумите на колелото на Тео и си хвърлил камък през остъклената врата на кабинета му.
— Не! Той го направи! — изпусна се Джона, но веднага се овладя. Притаи дъх и впери поглед в инспектора, който само се усмихваше. В разгара на битката хлапето беше направило много важно признание.
Ворман погледна към госпожа Гладуел. И двамата се усмихваха. Загадката беше разплетена.
Съдържанието на шкафчето на Джеси беше спретнато подредено на пода в коридора. Надянал хирургически ръкавици, инспектор Хамилтън внимателно извади последните предмети: два таблета „Линкс 0-4“.
— Боже, откъде ли са се взели тия неща! — възкликна той усмихнат. — Джона каза, че сигурно ще ги намерим тук. Нека да отгатна, Джеси, ти нямаш никаква представа как тези лъскави нови неща са се озовали в шкафчето ти, нали?
Джеси мълчеше.
Влязоха в една празна класна стая и господин Трасъл затвори вратата.
— Седни там — строго нареди Хамилтън на Джеси и му посочи един чин.
Джеси се подчини. Вече нямаше сили да се бори.
— А сега — каза Хамилтън, надвесен над Джеси, все едно всеки момент ще го зашлеви — искам останалите крадени стоки. Къде са?
— Не знам за какво говорите — немощно отвърна Джеси. Притискаше дланите си една в друга върху бюрото, забол поглед в тях.
Хамилтън бръкна в джоба си и извади някакви документи.
— Ти си умно момче, нали, Джеси? Я ми кажи какво представлява заповедта за обиск?
Джеси поклати глава.
— Не знаеш ли? Май в крайна сметка няма да се окажеш толкова умен.
Джеси поклати глава.
— Заповедта за обиск дава на полицията право да претърси дома ти: всяка стая, всяко чекмедже, шкаф, килер, кутия, чанта, всяка купчина боклуци на тавана, всяка стара мебел в гаража. Дава ни право да обърнем къщата ти наопаки, докато търсим останалите неща, които двамата с брат ти сте откраднали от магазина на Биг Мак.
Хамилтън пусна заповедта за обиск върху бюрото и тя се приземи върху ръцете на Джеси. Той дори не направи опит да я прочете.
— Майка ти у дома ли е, Джеси? — попита Хамилтън.
— Спи. Дава нощни дежурства в болницата.
— Ами да вървим да я събудим.
24
Линда Фин спеше дълбоко в спалнята си на първия етаж на къщата си към пет часа следобед в понеделник, когато звънецът на входната врата я стресна и я събуди. Все не си доспиваше. Работеше от осем вечерта до осем сутринта четири дни в седмицата, а понякога и през почивните дни заради допълнителното заплащане. Необичайното работно време нарушаваше съня й и тя непрекъснато се чувстваше изморена. Често, когато трябваше да спи, тя будуваше и се тревожеше за мъчителния си развод, за безполезния си съпруг и за твърдоглавия му адвокат, за двете си момчета, които явно бяха поели по лош път. Линда си имаше много грижи.