Пийт Дъфи живееше на три километра източно от града в сравнително новия квартал „Уейвърли Крийк“ — скъп жилищен комплекс, построен около три голф игрища и предлагащ добро уединение на обитателите си. Входовете и изходите на комплекса бяха под денонощна охрана, а видеокамери записваха всичко. Шерифът беше категоричен, че Пийт Дъфи не е напускал „Уейвърли Крийк“ през нощта от никой изход.
— Може да се влезе и излезе и по няколко застлани с чакъл пътища и според мен е заминал оттам — предположи шерифът. Личеше си, че едва издържа репортерите.
След това той обясни, че засега няма информация как е избягал Пийт Дъфи. Пеша, на велосипед, със скутер, с всъдеход, с количка за голф — още не бяха успели да установят. Нямаше обаче сведения Дъфи да притежава скутер, мотоциклет или друг вид малко превозно средство, изискващо регистрация.
В отговор на зададените напосоки необмислени въпроси шерифът обясни, че (1) няма данни в бягството на Дъфи да е замесен съучастник; (2) не е открита типичната за случаите на самоубийство прощална бележка, ако се предположи, че Дъфи е скочил от някой мост или е изпълнил друга драматична каскада; (3) няма данни за инсценировка — уж че някой е искал да елиминира Дъфи през нощта преди процеса; и (4) засега не бе открит очевидец, който да е забелязал Дъфи, след като онзи кеди го бе видял да си тръгва с количката и със стиковете си за голф.
Накрая на шерифа му омръзна и той се извини. Новинарският канал включи студиото си, където двамата водещи се впуснаха в подробно обобщение на краткото изявление на шерифа.
— Е, къде е той? — попита господин Маунт, дъвчейки сандвича си.
— Не мога да повярвам, че ще избяга посред нощ пеша през гората — отговори Тео. — Каква е вашата теория?
— Има съучастник. Дъфи не познава гората и не знае как се оцелява там. Обзалагам се, че се е измъкнал от дома си след полунощ, когато съседите му са спели дълбоко, качил се е на колело, за да не вдига шум, и е карал километър–два до мястото, където го е чакал съучастникът му. Метнали са колелото в багажника на кола или в каросерията на пикап и са заминали. Трябвало е да се яви в съда чак в девет сутринта, така че са имали преднина от седем-осем часа.
— Здравата сте задълбали в случая, нали? — попита Тео развеселен.
— Разбира се. Ти не си ли?
— Естествено, но не съм го обмислял колкото вас. Къде ли е Дъфи в момента?
— Далече. Ченгетата нямат представа с какво превозно средство се придвижват, така че бегълците са на свобода, докато не се появят нови улики. Дъфи може да е навсякъде.
— Мислите ли, че ще го хванат?
— Нещо ми подсказва, че няма. Възможно е това да се окаже съвършеното бягство, особено ако той има съучастник.
Господин Маунт беше на около трийсет и пет години и поне по мнение на Тео беше най-готиният учител в училището. Баща му беше съдия, по-големият му брат беше адвокат и самият той често споменаваше, че ще напусне класната стая и ще се запише да учи право. Господин Маунт финансираше отбора по дебати на осмокласниците. Тео беше звездата на отбора и между двамата се бе установило близко приятелство. Докато гледаха новините на лаптопа, в главите им се разиграваха невероятни сценарии за случилото се с Пийт Дъфи. Как всъщност беше успял да изчезне?
— Предполагам, че ще го обсъждаме утре в часа по „Държава и право“ — каза Тео.
— Как иначе? Градът няма да говори за нищо друго през следващите два дни.
Звънецът би и Тео изведнъж се разбърза. Обедното междучасие беше само двайсет минути, така че нямаше време за губене. Коридорите мигом се задръстиха, когато пет паралелки осмокласници се изсипаха от класните стаи и хукнаха към шкафчетата си и към кафето.
Няколко години по-рано прогимназията в Стратънбърг беше модернизирана и едно от най-харесваните обновления се оказаха новите шкафчета. Бяха широки, дълбоки и дървени, а не като старите дрънчащи метални кутии, подредени от десетилетия покрай стените. Нямаше нужда от ключове, защото всяко шкафче си имаше панел, подобен на клавиатурата на мобилен телефон. Набираш пет-шестцифрен таен код и вратичката прищраква и се отваря.
Кодът на Тео беше „Джъдж“ (33833) в чест на любимото му куче. Той отвори вратичката и веднага разбра, че нещо не е наред. Липсваха няколко вещи. От време на време Тео получаваше пристъпи на астма, поради което се налагаше да използва инхалатор. Непрекъснато носеше един в джоба си, а в шкафчето си имаше три резервни. Те обаче бяха изчезнали заедно с червено-синята бейзболна шапка на „Минесота Туинс“, окачена на кукичка, в случай че завали. Липсваха и два неизползвани бележника. Купчината учебници си беше тук. Тео застина за миг, вперил поглед в шкафчето, за да се увери, че не сънува, после се озърна дали някой (крадецът?) не го наблюдава. Размести книгите си, поразрови из вещите и най-накрая стигна до извода, че някой е отварял шкафчето. Бяха го ограбили!