Тео неволно хвърляше поглед през рамо, сигурен, че някой го наблюдава.
Велосипедният сервиз на Гил беше в центъра на града, на три пресечки от сградата на съда, на тясна уличка с частни работилници от двете страни. Химическо чистене, обущарница, фото, пекарна, точилар, който дължеше на Айк пари за данъчните му услуги, и няколко деликатесни магазина. Гил беше един от любимците на Тео — нисък и топчест мъж с огромно шкембе, винаги отчасти скрито от изпоцапана и намаслена работна престилка. Гил продаваше велосипеди и обичаше да ги ремонтира. Магазинът му беше претъпкан с модели във всякакви цветове и размери, като по-малките висяха от големи куки на тавана, а модерните планински байкове бяха подредени на витрините.
Смазан от днешния ден, Тео вкара колелото си през входа. Гил седеше на високо столче до задния тезгях и пиеше кафе.
— Я гледай кой идва пак! — възкликна той.
— Здравей, Гил — поздрави го Тео. — Отново спукана гума.
— Какво се случи? — попита Гил, смъкна се от високото столче и се заклатушка към него.
— Прилича на саботаж.
Гил вдигна кормилото, завъртя предното колело, докато намери срязаното място, и тихо подсвирна.
— Здравата си ядосал някого.
— Не знам кого.
— Според мен е действано с джобно ножче. Със сигурност не е случайно. Нищо не мога да направя, Тео. Трябва да си купиш нова гума.
— От това се страхувах. Колко?
— Би трябвало да знаеш цените по-добре от мен. Осемнайсет долара. Да изпратя ли сметката на баща ти?
— Не, до гуша му е дошло от мен и от гумите за колелото ми. Аз ще платя, но не мога да ти дам осемнайсет долара днес.
— Колко можеш да платиш сега?
— Мога да ти дам десет утре, а останалите — след две седмици. Честна дума, Гил. Дори ще ти подпиша запис на заповед.
— Нали уж беше адвокат, Тео?
— Нещо такова.
— Е, трябва да проучиш по-добре нещата. Чак след като навършиш осемнайсет, можеш да сключваш законни споразумения, включително да подписваш записи на заповед.
— Ама, разбира се, знам го.
— Хайде да сключим сделка по старомодния начин — с ръкостискане. Десет долара утре, останалите осем — след две седмици — протегна Гил мръсната си едра длан и Тео я стисна.
Петнайсет минути по-късно летеше по Парк Стрийт, щастлив, че отново е в движение, но продължаваше да се пита дали денят няма да се вгорчи още повече. Освен това обмисляше каква част от днешните премеждия може да сподели с родителите си. Колкото повече се отдалечаваше от ограбеното си шкафче, толкова по-незначително му се струваше случилото се. Щеше да преживее загубите, колкото и досадни да бяха. Срязаната гума обаче беше друга работа, защото беше замесено и оръжие.
Докато наближаваше правната кантора „Буун и Буун“, Тео неочаквано бе сполетян от ужасяваща мисъл. Ами ако един и същ човек беше обрал шкафчето му, а после беше срязал и гумата му?
4
„Буун и Буун“ беше малка адвокатска фирма на улица, пълна с други правни кантори, счетоводни къщи и архитектурни ателиета. Навремето, много преди раждането на Тео, всички сгради в тази част на Парк Стрийт бяха жилищни.
Той пренесе колелото си през предните стълби и го облегна на стената близо до вратата — на обичайното място. Озърна се, просто да се увери, че никой не наблюдава него или колелото му. Приемната на входа беше територия на Елза Милър, главната секретарка на кантората и понякога неин шеф. Тя беше пъргава и свръхенергична жена, достатъчно възрастна да бъде баба на Тео — и често се държеше точно така.
Както винаги, Елза скокна от стола зад бюрото си и се метна на Тео още щом го зърна. Бурна прегръдка, болезнено подръпване на ухото му и леко разрошване на косата, но за щастие нямаше целувки. Елза разбираше, че едно тринайсетгодишно момче вече не иска да го целуват. По време на нападението, а според Тео то си беше точно това, тя не млъкваше:
— Тео! Как мина денят ти? Гладен ли си? Ризата ти отива ли на панталона? Написа ли си домашните? Чу ли новината, че Пийт Дъфи скочил от моста?