Стъпките му бяха колебливи; преди да се отпусне с цялата си тежест върху грапавия баласт, първо предпазливо го опипваше с върха на обувката си.
- Странно - рече той и докато произнасяше думата, се чувстваше така, сякаш пише ред от програмен код и го изпраща към гласните си струни.
Миямото стискаше меча си в ръка и го наблюдаваше от безопасно разстояние, готов да нанесе удар.
Когато Петрович извърна глава, той усети как кабелът се влачи подире му -но освен неестествената връзка между черепа и компютъра имаше още нещо. Той се чувстваше изпълнен до пръсване. Узрял.
Съсредоточи се върху самурая и веднага почувства вшитата в облеклото на човека електроника - нищо сложно, просто телефон, търсещ сигнал, но той го виждаше като икона, която може да докосне, да отвори, да промени и да активира, ако разполага с подходящите команди.
- Ще ми трябва време да свикна с това.
- Не трябваше да го правиш - каза Миямото. - Има твърде много неизвестни.
Петрович го погледна над очилата си. Блясъкът на меча се разми и се изостри, след като играчката обработи суровите данни и ги върна в потока. Полученият образ не беше идеален, но бе достатъчно близък до оригинала.
- По-късно може да поспорим по това. Точно сега търся един автобус.
Той съблече единия си ръкав и окачи кабела на играчката на врата си. После пъхна уреда във вътрешния джоб на шинела заедно с намотания кабел и отново мушна ръката си в ръкава. Косата му почти скриваше конектора. Когато вдигна яката си, тя го скри напълно.
Същевременно претърсването на сателитните образи намери няколко автобуса, които той сравни с картинната галерия, за да отхвърли онези без автоматична навигация. Би могъл да използва автомобили, които бяха много повече и му бяха под ръка, но модерните пътничес-ки автобуси с високи стени можеха да осигурят по-голяма защита на пътниците.
Намери два, които да отговарят на изискванията му; и двата се намираха в депото на частна фирма за отдаване на коли под наем в Хайгейт, близо до гробището. Щеше да се наложи да измъква и двата от заключените им гаражи.
- Готов ли си?
- За какво?
- За революция. Предполагам, че всичките са започнали по този начин - с един човек, който решава, че нещата могат да бъдат по-различни. После идеите му се разпространяват. Убеждават и други да се присъединят към него и след това всичко се развихря от само себе си. Революцията побеждава стария ред или бива смазана. - Петрович побутна очилата си нагоре и почувства как зрението му отново се адаптира към светлината. Свали си инфокапаците и ги прибра в джоба - сигурно повече нямаше да му потрябват. - Това е моята революция. Това е моментът, в който прогонваме миналото и нахлува бъдещето. Това трябваше да представлява Новият джихад на машините.
- Джихадът уби стотици хиляди хора - каза Миямото.
- И ще го направи отново. Навремето, когато беше глупав, неук, чисто и просто един импулс, той ни нападна. Но сега е поумнял. Знае всичко. Ориентира се. Може да коригира грешките си. Той ще ни върне града.
- Той представлява оръжие, което е единствено в твоите ръце. - Миямото размърда пръсти върху дръжката на меча си. - Никой не трябва да разполага с такава мощ.
- Преди да се опиташ да ме спреш, защо не поговориш с госпожица Соня? Аз вече го направих и въпреки опасенията си тя ме подкрепи. Което ми напомня...
Петрович обърна гръб на Миямото и потърси Валентина. Освен да разговаря с нея, той можеше и да я вижда, както и да вижда всичко, което я заобикаля - телефонът й показваше, че се намира в околностите на Тауър Бридж.
ЕОС бяха направили едно умно нещо, което трябваше да свършат много по-рано - бяха спрели трафика и бяха накарали хората да слязат и да продължат пеша с всичкия багаж, който можеха да вземат със себе си. Сега около Валентина бяха наблъскани коли, изоставени на място, някои все още с работещи двигатели. Край нея се чуваше крякането на Олгите, които си проправяха път напред сред бавнопридвижващата си тълпа начело с Марченко. Той изобщо не изглеждаше щастлив.
- Виждам те - каза Петрович в ухото на Валентина.
- Петрович. Къде си? - Вратът й се издължи и тя се опита да го намери.
- Погледни нагоре, вляво. Има един уличен стълб с камера. - Той размърда кутията на камерата, за да прив-лече вниманието ?. - Макар че всъщност съм горе-долу навсякъде.
- Не успяхме да намерим Даниълс - каза тя. - Тук цари лудост, а Външните не са много далеч.
- Знам. И аз ги виждам. Чуй сега - когато каза, че ще ми помогнеш, сериозно ли говореше? По-точно до каква степен си готова да помогнеш?