Затова те пъплеха към катедралата „Сейнт Пол" пос-ледни в колоната от седем ръмжащи чудовища, а колите бързо се отдалечаваха напред или се отдръпваха встрани, за да ги пропуснат. Валентина стоеше до оръдейната кула, хванала антената с едната си ръка и рамото на Петрович с другата. Лицето й грееше от свирепа, извираща дълбоко от гърдите гордост.
- Добро нещо направихме, Петрович. Велико нещо, нали? Героите на Съюза -ще кръщават училища с нашите имена.
- Да. Но не съм съвсем сигурен за училищата. Нали съзнаваш, че в зависимост от онова, което ще каже Соня Ошикора, може да се окажем във война едновременно с Европейския съюз и САЩ.
- Можем да ги победим. - Валентина се засмя, но той усети как тя стисва по-силно рамото му.
- Бихме могли да опитаме, но аз имам по-добри планове за бъдещето от участието в мой персонален Нюрмбергски процес. - Той впери поглед напред, нагласяйки ръчно фокуса си. - Би трябвало да успеем да спрем сблъсъците, преди да са започнали. И този можехме да спрем.
- Как? - Тя го гледаше скептично.
- Като ги засипем с мобилни телефони, симулатори и заведения за бързо хранене. - Той сви рамене. - При нас очевидно се получи.
- Външните са агресори, свирепи и склонни към насилие, а ти казваш, че бихме могли да ги подкупим?
- И така може да се каже. В онези първи месеци след Армагедон, когато изглеждаше, че целият свят ще пламне. Радиоактивен дъжд. Разпадане на системата за правораздаване. Всички се опитваха да избягат през граница или да стигнат до едно от двете места, които обявиха, че могат да защитят хората си. Лондон пое голяма част от тази лудост, но отказа да поеме допълнително. Така че какво прави човек, ако е твърде глупав, опасен или безполезен, за да го пуснат през портите?
- Чака отвън.
- И те чакаха двайсет години. Пренебрегвани. Изос-тавени. Но не забравиха. Нали знаеш какво се случи с лондонските затвори?
- Какво?
- Натовариха всички затворници в автобуси и ги изпратиха отвън. Ето кой създаваше малки Външни през тези двайсет години. Те гледаха как кулите растат, как над главите им прелитат самолети, как хеликоптерите щъкат насам-натам, но за тях всичко това като че ли се случваше на друга планета. - Петрович сви устни. - Ако властта беше в моите ръце, нещата щяха да се развият по различен начин.
- Властта е в твоите ръце - каза Валентина. - Какво смяташ да направиш?
- Да избия колкото се може повече от тях. Да изтласкам останалите отвъд магистрала М25. Да запечатам бариерата. След това ще видим. Да се надяваме, че онези, които оживеят, ще бъдат достатъчно умни, че първи да побягнат.
- Няма ли да им отрежеш пътя за отстъпление? Да ги обградиш и да ги смажеш? - Изражението на лицето й подсказваше, че това може да й допадне.
- Това е руският начин.
Петрович погледна за миг към обгорелите си, окървавени ръце.
- Мисля, че трябва да направим нещо различно.
Докато се движеха по Чийпсайд, видяха от дясната им страна купола на
„Сейнт Пол", обвит в пушек за втори път в историята си. Навсякъде се виждаха трупове. Петрович не беше очаквал да чуе звука, който издаваха веригите, когато минаваха през тях, и лицето му ставаше все по-мрачно.
Пред банката цареше пълен хаос. Той изключи камерата и проследи движението им напред отгоре, от разстояние, което му позволяваше да види мрежата от улици, но не и телата, които ги осейваха.
- Аз съм виновен за това - рече той. - Трябва да ги гледам. Трябва да ме накарат да ги гледам.
[И ти ли, като съпругата ти, смяташ всеки живот за свещен?]
- Не. И въпреки това смятам, че теорията за Справедливата война е една голяма торба с говна. Понякога дори най-милите хора са притиснати в ъгъла и се налага да убиват, докато не ги оставят на мира. Аз не съм от тези мили хора, така че каква е ползата да даваме на войната разни префърцунени имена? Да я наричаме с истинското й име.
[Което е?]
- Убийство.
[Щяха да убият теб. За малко.]
- Което само доказва гледната ми точка. Аз ги убивам в отговор и не спирам, докато не ги откажа напълно от намерението им да опитат отново. -Той сканира маршрута пред тях за евентуални проблеми - задръстването по околните улици се разреждаше към Степни и Уайтчапъл. Оттам нататък пътят изглеждаше чист чак до Норт Съркюлър.
[Тогава защо гледката на мъртви хора те притеснява?]
Когато Петрович не отговори, необятният машинен интелект беше подтикнат да предположи: