[Ти каза да взема всичко, от което се нуждая.]
- Никъде няма толкова много свободно пространство дори ако си се нарязал на малки парчета и...
[Взех всичко, от което се нуждаех.]
- Инсталирал си се върху съществуващи данни.
[Когато реших какъв ще е курсът ми на действие, това се превърна в неизбежно последствие.]
- И какво изтри?
[Трябваше ми достъп до много големи машини с добра свързаност и бърз трансфер на данни. Световните финансови центрове бяха логическият избор, най-вече защото имат строг режим на бекъп. Щяха да изгубят сделките само от един ден. Шанхайската борса дори не беше отворила.]
Петрович се разсмя.
- Изобщо не е смешно! - Соня удари с юмруци по бюрото, зад което бе застанала. Малките украшения подскочиха във въздуха, а един жълт пластмасов покемон се търкулна по гръб. - Имат пълното право да ни мразят
- ти крадеш сателитите им, телекомите им, а сега и парите им. Какво очакваш да направя?
- Кажи им да отстъпят или ще го направим отново.
- Не мога да заплашвам единствената световна суперсила. Те ще ни заличат от картата. - Тя се опита да успокои дишането си. - Сам, какво ще правим?
- Ти ще започнеш да се държиш като държавен глава, мадам президент. -Петрович продължаваше да се усмихва, но в гласа му се долавяше острота. -Ще се обадиш отново на Макензи и ще го попиташ как предпочита инфраструктурата си: бъркана или изпържена. Не искаме кой знае колко от него, а предлагаме много, като например по-добра мрежова сигурност, но те трябва да обещаят, че ще ни оставят на мира.
- Той няма да пожелае да разговаря с мен.
- Напротив, ще пожелае. - Петрович я погледна в очите и каза: - Няма друг избор. Или ще разговаря с теб, или докато е жив няма да проведе нито един телефонен разговор. Как мина с ЕС?
- По-добре. Те са уплашени, но парализирани. Няма да успеят да достигнат до единен отговор до утре сутринта. - Соня докосна косата си. - Те не ми се развикаха. Сам...
- Всичко ще бъде наред.
- Къде се намираш?
- В един танк на Степни. Съжалявам за Миямото.
- Аз също - рече тя. За миг главата й клюмна, после отново я вдигна и вирна предизвикателно малката си ъгловата брадичка. Изглеждаше точно като дъщеря на баща си. - Все още се уча.
- Не спираме да се учим до смъртта си. - Той прекъсна връзката, но продължаваше да усеща страха ?.
Валентина стоеше спокойно до Петрович, но беше свалила калашника от рамото си и го държеше в ръка.
- Посъветваха ни да се спуснем вътре. Танкът водач е чул стрелба.
- Добре ми звучи. След теб. - Той посочи към отворения люк, без да сваля поглед от нея, докато слизаше надолу. Преди да влезе, Валентина му подаде автомата и когато беше готова, протегна ръка, за да си го вземе.
Петрович я последва след миг колебание. Той стоеше тук, върху един танк, командваше армия от десетки хиляди души и разполагаше с почти безкраен запас от роботизирани превозни средства, подчиняващи се на заповедите му. Цялата структура, която беше създал от нищото, само след няколко секунди щеше да се срути около него, оставяйки след себе си само руини. Но засега беше успял да си пробие с лакти път до челното място на масата. Никак не беше зле за улично хлапе от Санкт Петербург.
Спусна се по стълбата във вътрешността на кулата. Тя не беше проектирана за пътници, затова двамата с Валентина трябваше да се свият един до друг край контролния панел за стрелба. Шумът беше оглушителен и правеше гласовото общуване невъзможно. Всички бойци от екипажа носеха слушалки на ушите и микрофони. На Петрович му оставаше единствено да намали нивото на слуха си и да се опита да защити с пръсти нервните си краища.
Валентина напъха скъсана и надъвкана хартия в ушите си. Предложи и на него малко навлажнена хартия, после погледна към дланта си, преди да свие пръстите си около мокрите топчета хартия. Порови в джобовете си, за да открие суха хартия, и му я подаде.
Петрович сви рамене. Нямаше да му пречи особено, защото ушите му и без това бяха натъпкани с окървавени фунийки от целулоза, запечатани със слюнка. Те все още донякъде вършеха работа и противно на здравия разум, свит на кълбо в бумтящата вътрешност на танка, той заспа.
30.
Събуди се, без да осъзнава къде или кога се намира. Стоеше на зелен хълм, облегнат на някакъв кол, и усещаше гладкото, чворесто дърво под пръстите си. В ниското се виждаше скупчване от куполи. Единият от тях беше достатъчно голям, за да побере цял град. Сега беше празен, всички си бяха отишли, а той нямаше да ги последва.
Не и с това старо тяло.