Историята бе простичка. Разказваше се за първите години след колонизирането на някаква планета, когато кроу все още не се бяха самоосъзнали като единна раса и отделните колонии воюваха една с друга. Махуд, син на ата-станджа на една от колониите на планетата, бе изпратен на геоложко проучване в близките планини и попадна в плен на бандитска групировка. Бе затворен в мрачна пещера заедно с още един младеж, заловен от „другата страна на планината“. Оказа се, че Китуат е бан-суа на съседния град, с който хората на Махуд враждуват. Омраза бе това, което ги ръководеше в началото — но и двамата бяха твърде тежко ранени и слаби, за да могат да се бият и един с друг… Пък и, доколкото разбра от разговорите им Алекс, дългът да предупредят градовете си за бандитското укрепление, бе по-силен от омразата… Сая! Така че те се заеха да си помогнат един на друг и заедно нападнаха пазачите си…
Теранците биха превърнали пътя им из лабиринта от пещери в страхотно екшън-приключение. Кроу бяха избрали друг подход — много по-прост начин да предадат опасностите, напрежението и всичко останало, съпътстващо прехода през непознатите подземия. Филмът бе концентриран по-скоро върху по-спокойни на пръв поглед сцени: двамата се нагласят за сън след като са си поделили оскъдната храна, а на заден план се вижда огромният, неясен труп на някакъв звяр; те наблюдават от една площадка последните падащи камъни на чудовищно срутване, което явно им бе пресекло пътя…
Във всеки случай Махуд и Китуат напуснаха пещерите, разделиха се на склона на планината и всеки от тях пое към своя град.
След завръщането си, Махуд предаде всички сведения на баща си, бе организирана голяма военна кампания и колонистите нападнаха бандитското свърталище. Оказа се, че и хората на Китуат са предприели атака по същото време. Типично за кроу (както поясни по-късно Кейл), след като се срещнаха в пещерите, двете армии влязоха в бой една с друга… Колонията на Махуд победи, ата-станджа на противниците им церемониално счупи меча си пред бащата на Махуд и се хвърли в една пропаст, а тежко ранените пленници бяха отведени в града за разпит и публична екзекуция…
Махуд, като бан-станджа на колонията, получи задължението да се занимава с пленниците. Между тях откри Китуат — и точно в това бе развръзката на филма.
Китуат умираше — бе очевидно, ако се съди по ужасната рана в корема му. Въпреки това Махуд се яви пред баща си и останалите станджа и суа от Съвета, за да заяви, че не е в състояние да изпълни дадените му заповеди и да убие Китуат собственоръчно.
— Въпрос на чест! — бе краткото му обяснение.
Кейл коментира това така:
— Сая-дългът му е да се подчинява безпрекословно… и това е много повече, отколкото проста заповед. Но Китуат е… нека го наречем негов кръвен брат, макар да не са преминали през подобна церемония. И пак сая задължава Махуд да го защищава до последния си дъх. Така че той не е в състояние нито да го екзекутира, нито пък да се откаже от дълга си на бан. Съветът също не може да оттегли дадената му вече отговорност и… признавам си, че сигурно ти звучи малко налудничаво!
— Защо просто не го изчакат да умре? — полюбопитства Алекс.
— Тераните сигурно биха направили така! — Кейл сви рамене. — Но ние сме кроу!
И тъй като противоречието бе твърде дълбоко и неразрешимо, Махуд помоли за разрешение и си направи харакири пред членовете на съвета. Той и Китуат бяха погребани в общ гроб, с всички почести.
Филмът завършваше със сцена, в която бащата на Махуд стои на колене пред надгробната им плоча, гледа небето и казва:
— Загубих единствения си син и своето бъдеще… Но се гордея с теб, момчето ми! Хай-сая!
В плочата бе вграден мечът, с който Махуд бе извършил харакирито.
— Това е истинска история! — добави Кейл, докато вървяха по улицата към Школата. — Много популярна легенда от началото на колонизацията… Планетата сега се нарича Меч на Честта!
Алекс кимна замислено.
Два месеца по-късно лейтенант Бутра ги събра отново на плаца в един ранен следобед.
— Получихме ново попълнение — каза с натежал от злъч глас. — Очевидно някой станджа там горе е решил, че, след като вече имаме терански червей сред нас, той е все още жив и се обучава добре, бихме могли да се справим с още няколко от същата порода. Преди един час пристигна кораб с ново попълнение кадети…
Алекс се втренчи притеснено в десетината деца, които офицерите извеждаха на плаца. Лесно можеше да разпознае „червеите“ — и тримата носеха следи от побой; единият все още беше облечен в окъсана военна униформа без нашивки.