ГЛАВА 26
На теория работното време на рекламната агенция „Дууоп“ започваше в девет часа сутринта. На практика това означаваше, че малко след девет хората започваха да се замислят, че наистина им предстои да се залавят за работа.
Както винаги Кейти Хобсън пристигна в 8:50. Но вместо стандартните шеги по време на първото за деня кафе, днес всичко изглеждаше мрачно. Тя мина през централния офис, отправи се към стаичката, оградена с подвижни прегради, и видя, че Шенън, жената, която работеше до нея, плаче.
— Какво е станало? — попита Кейти.
Шенън вдигна глава.
— Не чу ли за Ханс?
Кейти поклати глава.
— Мъртъв е — простена Шенън и пак се разплака.
Покрай вратата мина Джонас, когото съпругът на Кейти наричаше Псевдоинтелектуалеца.
— Какво се е случило? — попита го Кейти.
Джонас прокара длан през мазната си коса.
— Ханс е убит.
— Убит!
— Да. Изглежда така, сякаш го е направил Каменния гост.
Отнякъде изникна и Тоби Бейли, очевидно усетил, че с тази група служители ще му е интересно — някой все още не беше научил историята.
— Точно така — намеси се той. — Нали знаете, че вчера той не дойде на работа? Е, на Нанси Колфийлд късно снощи й се обадила — щях да кажа „жената на Ханс“, но предполагам, че сега точната дума трябва да е „вдовица“. Както и да е, историята се появи и по страниците на сутрешното издание на „Сън“. Погребението е в четвъртък. Всеки е освободен от работа, ако желае да присъства.
— Обир ли е било? — попита Кейти.
Джонас поклати глава.
— Във вестника пише, че ченгетата са отхвърлили обира като мотив за престъплението. Очевидно нищо не е било взето. И… — в гласа му се промъкна нетипично оживление, — според неназовани източници тялото е било осакатено.
— О, Боже! — прошепна Кейти изумено. — Как?
— Полицията отказва да коментира. — Джонас придоби онзи знаещ вид, който така дразнеше Питър. — Дори ако са имали желание да говорят по този въпрос, подозирам, че ще запазят в тайна подробностите, за да могат да отхвърлят фалшивите самопризнания.
Амбротос, безсмъртният двойник, сънуваше.
Питър крачеше. Но в стъпките му имаше нещо необичайно. Те бяха някак по-леки. Изглежда, не вървеше по трева или в тиня. По-скоро като че стъпваше върху покрит с гумен слой тенискорт — повърхността под краката му съвсем леко поддаваше и той сякаш се движеше с плавни подскоци.
Погледна надолу. Повърхността беше светлосиня. Огледа се. Материалът, по който вървеше, беше леко огънат и се простираше във всички посоки. Нямаше небе. Просто празно пространство, нищо, безцветна празнота, липса на каквото и да било присъствие. Продължи да върви бавно по еластичната огъната повърхност.
Изведнъж в далечината забеляза Кейти — махаше му с ръка.
Беше със старото си тъмносиньо сако — както в университета в Торонто. Върху единия ръкав беше избродирано 9Т5 — емблемата на годината, когато се беше дипломирала; върху другия ръкав се виждаше надпис „ХИМИЯ“.
После Питър видя, че това не е Кейти, каквато я познава днес, а по-скоро Кейти, с която се беше запознал преди много години: млада, без бръчки, абаносовочерната й коса се спускаше почти до кръста й. Питър отново погледна надолу. Беше обул изтъркани сини джинси — не беше обувал такива от двадесет години.
Тръгна към нея, а тя — към него. С всяка крачка дрехите и прическата й се променяха; след всеки десетина стъпки ставаше ясно, че тя малко по малко остарява. Питър почувства, че по лицето му избива брада, която по-късно изчезна — нали навремето си беше пуснал брада, но после я беше объснал. Продължи да върви напред и почувства хлад на върха на главата си — беше започнал да оплешивява. Ала след още няколко крачки осъзна, че промените, поне у него самия, са престанали. Косата му не оредяваше повече, тялото му не се изгърбваше, ставите му продължаваха да работят с пъргавина и лекота.
Те вървяха, вървяха, но скоро Питър разбра, че не се приближават един към друг. Всъщност разстоянието между тях ставаше все по-голямо и по-голямо.
Земята, която ги разделяше, се разширяваше. Гуменият лазур помежду им ставаше все по-неизброден. Питър затича, Кейти също. Ала от това нямаше никаква полза. Те се намираха на повърхността на огромен балон, който продължаваше да се надува. С всеки изминал момент площта на повърхността се увеличаваше и разстоянието между тях нарастваше.